— Ами и аз самият бях там — спокойно отвърна Изя.
— Аха. И какво стана там?
— Че от твоята камбанария по-добре се вижда какво става там. Аз откъде да знам какво е станало там от твоята гледна точка?
— А какво видя да става там от твоята камбанария?
— Виж, това тебе изобщо не те засяга — отсече Изя, като понамести обемистата папка на коленете си.
— Папката оттам ли я взе? — попита Андрей, протягайки ръка.
— Не — каза Изя. — Не е оттам.
— Какво има в нея?
— Слушай, драги — рече Изя. — Това не е твоя работа. Какво си се лепнал за мене?
Той още не разбираше какво става. Всъщност и Андрей не беше съвсем наясно какво става и трескаво премисляше как да действува по-нататък.
— Знаеш ли какво има в тази папка? — попита Изя. — Намерих старото кметство, то е на петнайсетина километра от тука. Рових се там цял ден, слънцето угасна, тъмница — като в негърски задник, нали ти е ясно, там вече двадесет години няма никакво осветление… Лутах се там сума време, едвам се измъкнах на Главната улица — наоколо развалини, някакви зловещи гласища вият…
— Така значи — каза Андрей — Ти да не би да не знаеш, че е забранено да се рови из развалините на стария град?
Пламъкът в очите на Изя угасна. Той внимателно се взря в Андрей. Изглежда, започваше да разбира.
— Хубава работа — продължи Андрей, — да не искаш да докараш в града някоя зараза?
— Нещо в тона ти не ми харесва — усмихна се накриво Изя. — Някак особено разговаряш с мен тази вечер.
— А пък ти изцяло не ми харесваш! — каза Андрей. — Защо ми надуваше главата, че Червеното здание уж било мит? Та ти си знаел, че не е мит. Право в очите си ме гледал и си ме лъгал. Защо?
— Това да не е разпит? — попита Изя.
— А ти какво си мислиш? — отвърна Андрей.
— Мисля си, че здравата си се халосал по главата. Мисля си, че няма да е лошо да се понаплискаш със студена вода и изобщо да дойдеш на себе си.
— Дай тука папката — каза Андрей.
— Абе що не си…! — отговори Изя, ставайки. Той беше пребледнял като платно.
Андрей също стана:
— Ще дойдеш с мене.
— И през ум не ми минава даже — отсече Изя. — Покажи ми заповедта за арест.
Гняв и омраза обзе Андрей. Без да сваля очи от Изя, той важно разкопча кобура и извади пистолета си.
— Тръгвайте пред мен — заповяда той.
— Идиот… — промърмори Изя. — Съвсем си се побъркал…
— Млък! — изкряска Андрей. — Напред!
Той заби дулото в ребрата му и Изя послушно закуцука към другата страна на улицата. Явно беше си подбил краката, защото куцаше силно.
— Ще умреш от срам — рече Изя през рамо. — Ще си отспиш и ще пукнеш от срам, така да знаеш…
— Никакви разговори!
Те стигнаха до мотоциклета, полицаят ловко отметна покривалото на коша и Андрей посочи натам с дулото на пистолета.
— Качвайте се.
Изя мълком, доста непохватно се настани в коша. Полицаят бързо яхна мотоциклета, а Андрей седна зад него и прибра пистолета в кобура. Двигателят изрева, запука, мотоциклетът направи широк завой и подскачайки по дупките, се понесе обратно към прокуратурата, като плашеше лудите, бродещи морно и безцелно по улицата, вече влажна от падналата роса.
Андрей се стараеше да не гледа към свилия се в коша Изя. Поривът на ярост се уталожи и сега той се чувствуваше някак неловко — май всичко стана доста набързо, твърде припряно, на един дъх, като в оня виц за мечката, дето люлеела заека в люлка без дъно. Нищо, ще се оправим…
В преддверието на прокуратурата, като избягваше погледа на Изя, Андрей заповяда на полицая да зарегистрира задържания и да го отведе горе, при дежурния, а самият той, прескачайки през три стъпала, се качи в кабинета си.
Оставаха четири часа до включването на слънцето — най-напрегнатото време. В коридорите стояха край стените или седяха на дългите, излъскани от множество задници пейки подследствени и свидетели, физиономиите на всички изглеждаха еднакво безнадеждни и сънени, почти всички заразително се прозяваха и се кокореха в просъница. От време на време дежурните се провикваха от своите маси, тъй че гласовете им ечаха из цялата сграда: „Тишина! Никой да не разговаря!“ Иззад тапицираните с изкуствена кожа врати на стаите за разпит се дочуваше тракане на пишещи машини, бързо и монотонно гъгнеха гласове и се долавяха жални ридания. Беше задушно, мръсно и сумрачно. Андрей усети, че му се гади — изведнъж му се прииска да отскочи до бюфета и да пийне нещо ободряващо: чаша силно кафе или поне една водка. И в този миг съзря Уан.