— Ей сега ще се обадя на Гайгер — сърдито рече Андрей. — Той ще ти налее малко ум в главата, идиот такъв…
— Почакай де… — мърмореше Румер, опитвайки се да измъкне телефонната слушалка от ръцете му. — Какво искаш всъщност… Защо трябва да се обаждаш на Гайгер? Двамата с теб не можем ли да я оправим тая работа? Ти първо ми обясни като хората какво по-точно искаш?
— Искам да взема делото на Уан Лихун.
— Това да не е оня китаец? Портиерът?
— Да!
— Ами с това трябваше да започнеш бе, човек! Срещу него няма заведено никакво дело. Току-що го докараха. Сега ще го разпитам за пръв път и ще съставя протокол.
— А защо са го задържали?
— Не ще да си сменя професията — каза Румер, деликатно придърпвайки към себе си телефонната слушалка заедно с Андрей. — Саботаж. За трети път му изтича срокът, а той все още си стои портиер. Член сто и дванайсети знаеш ли го?
— Знам го — каза Андрей. — Но случаят е особен. Все нещо ще объркат. Къде е придружителният документ?
Сумтейки шумно, Румер най-сетне издърпа от ръката му слушалката, сложи я на мястото й и отново се наведе над бюрото — този път отвори дясното чекмедже — порови там, прикривайки съдържанието му с гигантските си рамене, измъкна листа и целият плувнал в пот, му го подаде. Очите на Андрей зашариха по документа.
— Тук никъде не пише, че го изпращат именно при теб — заяви той.
— Че какво значение има?
— Ами такова, че го вземам аз — каза Андрей я пъхна листа в джоба си.
— Но той е записан на мое име! При дежурния.
— В такъв случай се обади на дежурния и му кажи, че Уан Лихун го е взел Воронин. Нека да го презапише.
— А-а, не, ти ще му се обадиш — важно изрече Румер. — Откъде накъде аз ще върша тая работа? Ти го вземаш, ти ще му се обадиш. А на мен дай разписка, че си го взел.
След пет минути всички формалности бяха уредени. Румер скри разписката в чекмеджето, после погледна към Андрей, погледна към снимката:
— Какви цици, а! Като вимета!
— Зле ще свършиш ти, Румер — предупреди го Андрей на излизане.
В коридора той мълчаливо хвана Уан под ръка и го повлече след себе си. Уан вървеше покорно, без да пита за нищо, и на Андрей му мина през ума, че той също така безмълвно и послушно би вървял и на разстрел, и на изтезание, и на всякакво унижение. Андрей не го разбираше. В смирението на Уан имаше нещо животинско, примитивно, но в същото време възвишено, будещо по необясним начин дълбоко уважение, защото зад смирението прозираше свръхестествената способност да осъзнаваш, че това, което става, има някаква много дълбока, скрита и вечна същност, да разбираш, че противодействието е предвечно безполезно, а следователно и недостойно. Западът си е Запад. Изтокът си е Изток. Лъжливо, несправедливо, унизително съждение, но в този случай, кой знае защо, то му се стори уместно.
В кабинета си Андрей настани Уан на стола — не на табуретката за разпит, а на секретарския стол отстрани на бюрото, — после седна и той:
— Я кажи сега какво искат ония от тебе? Разказвай.
И Уан тутакси се захвана да разказва с характерния си плавен и повествователен глас:
— Преди седмица при мене, в портиерната, дойде районният пълномощник по трудоустрояването и ми напомни, че грубо нарушавам закона за правото на разнообразен труд. Беше прав, аз наистина грубо нарушавах този закон. Три пъти ми изпращаха призовки от трудовата борса и аз и трите пъти ги изхвърлях в боклука. Пълномощникът заяви, че ако продължавам да пренебрегвам закона, ме очакват големи неприятности. Помислих си: нали има случаи, когато машината оставя човека на предишната му работа. Още същия ден отидох на борсата и сложих трудовата си книжка в разпределителната машина. Обаче не ми провървя. Назначиха ме за директор на обувния комбинат. Но аз предварително бях решил, че няма да отида на нова работа, и си останах портиер. Тази нощ дойдоха двама полицаи и ме прибраха. Ето така стана цялата работа.
— Я-ясно — провлачено рече Андрей. Той нищо не беше разбрал. — Слушай, искаш ли чай? Мога да поръчам чай и сандвичи. Безплатно.
— Много главоболия ще ви създам — възрази Уан. — Не си заслужава.
— Абе какви главоболия!.. — Андрей нареди по телефона да донесат две чаши чай и сандвичи. Сетне постави слушалката, погледна към Уан и предпазливо попита: — Аз все пак не разбрах добре, Уан, защо не си искал да станеш директор на комбината? Хората гледат с уважение на тази длъжност, ти би могъл да усвоиш нова професия и да допринесеш много полза, та ти си толкова изпълнителен и трудолюбив човек… Знам го този комбинат — там вечно крадат, цели сандъци с обувки изнасят… Ако ти си там, такова нещо не би се случвало. И после, заплатата там е значително по-висока, а ти все пак имаш жена, дете… Каква е причината?