— Мисля, че на тебе ще ти е трудно да разбереш това…
— А какво има за разбиране? — нетърпеливо попита Андрей. — Без съмнение е по-добре да бъдеш директор на комбинат, отколкото цял живот да ровиш с лопата боклука… Или, още повече пък, шест месеца да бъхтиш в блатата…
Уан поклати кръглоликата си глава:
— Не, не е по-добре. По-добре е човек да бъде там, откъдето вече няма накъде по-ниско да пада. Ти не можеш да разбереш това, Андрей.
— Защо пък задължително трябва да пада? — попита Андрей, объркан.
— Не знам защо. Но е задължително. Или се налага да правиш такива неимоверни усилия да се задържиш, че наистина е по-добре да паднеш. Знам, всичко това ми е минало през главата.
Един полицай със заспала физиономия донесе чая, козирува, залитайки, и с рамото напред напусна кабинета. Андрей сложи пред Уан едната чаша с потъмняла метална подставка и премести по-близо до него чинията със сандвичите. Уан благодари, сръбна от чашата и взе най-малкия сандвич.
— Ти просто се страхуваш да поемеш отговорност — каза Андрей огорчен. — Извинявай, разбира се, но това не е съвсем честно спрямо другите.
— Аз винаги се старая да върша само добро на хората — спокойно възрази Уан. — А що се отнася до отговорността, поел съм най-голямата отговорност. За жена ми и детето ми.
— Това е вярно — каза Андрей, отново пообъркан. — Това, разбира се, е така. Но съгласи се, че Експериментът поставя изисквания към всеки от нас…
Уан го слушаше внимателно и кимаше. Когато Андрей свърши, той рече:
— Разбирам те. Ти по своему си прав. Но нали ти си дошъл тук да строиш, а пък аз избягах тук. Ти искаш да се бориш и да побеждаваш, а аз искам да ме оставят на мира. Ние двамата с тебе сме много различни, Андрей.
— Какво значи на мира? Та ти сам се клеветиш! Ако търсеше спокойствие, щеше да си намериш някое топло местенце и да си живееш живота. Тука е пълно с топли местенца. А ти си избрал най-мръсната, най-непрестижната работа и работиш честно, не жалиш нито силите, нито времето си… За какво спокойствие може да става дума!
— За душевното, Андрей, за душевното! — рече Уан. — Да може човек да живее в мир със себе си и с Вселената.
Андрей забарабани с пръсти по бюрото.
— И какво сега, значи имаш намерение цял живот да бъдеш портиер, така ли?
— Не е задължително да бъда портиер — каза Уан. — Когато попаднах тук, отначало бях товарач в един склад. После машината ме назначи за секретар на кмета. Отказах и ме изпратиха в блатата. Отработих си там шестте месеца, върнах се и като наказан ме назначиха според закона на най-ниската длъжност. Но после машината пак взе да ме избутва нагоре. Отидох при директора на борсата и му обясних всичко, както на тебе. Той беше евреин, нападнал тук от концентрационен лагер, и много добре ме разбра. Докато той беше директор, никой не ме безпокоеше — Уан помълча. — Преди два месеца той изчезна. Говори се, че го намерили убит, ти сигурно знаеш това. И всичко започна отначало… Нищо, аз ще си отработя наказанието на блатата и отново ще стана портиер. Сега ще ми е много по-леко — момчето ми поотрасна, а на блатата ще ми помогне чичо Юра…
В този момент Андрей се усети, че е зяпнал срещу Уан и се пули съвсем неприлично, сякаш пред него седеше не Уан, а някакво невиждано чудато същество. Всъщност Уан действително беше рядък екземпляр. Боже мой, помисли си Андрей. Колко ли трябва да е препатил човек в живота, за да стигне до тази философия? Не, непременно трябва да му помогна. Просто съм задължен. Но как?…
— Е, добре — каза той накрая. — Както искаш. Но няма абсолютно никакъв смисъл да ходиш на блатата. Не знаеш ли случайно кой сега е директор на борсата?
— Ото Фрижа — каза Уан.
— Какво? Ото ли? Че тогава какъв е проблемът?…
— Да. Аз бих отишъл при него, разбира се, ама той е един такъв, съвсем мъничък, нищо не разбира и от всичко се страхува.
Андрей грабва телефонния указател, намери номера и вдигна слушалката. Наложи се дълго да чака: явно Ото спеше като заклан. Най-сетне той се обади с пресеклив, изплашено-сърдит глас:
— Директорът Ото Фрижа на телефона.
— Здравей, Ото — каза Андрей. — Обажда се Воронин от прокуратурата.
Настана мълчание. Чуваше се как Ото няколко пъти се закашля. После предпазливо попита:
— От прокуратурата ли? Слушам ви.
— Ти какво — още ли не си се събудил? — сърдито рече Андрей. — Сигурно Елза ти е изстискала силиците, а? Андрей се обажда! Воронин!