— Ах, Андрей! — със съвсем друг глас каза Ото. — Ама бива ли така посред нощ? Ей че си, я как ми бие сърцето… Какво искаш?
Андрей му обясни положението. Както и очакваше, нещата се наредиха от гладко по-гладко. Ото беше напълно съгласен с всичко. Да, той винаги е смятал, че Уан си е на мястото. Да, той нито за миг не се съмнява, че от Уан няма да излезе никакъв директор на комбинат. Той явно и недвусмислено е възхитен от стремежа на Уан да остане на тази толкова незавидна длъжност („Де да имахме повече такива хора, пък то все се бутат нагоре, същински алпинисти ти казвам!..“), той с възмущение отхвърля идеята Уан да бъде изпратен в блатата, а що се отнася до закона, той до дъното на душата си е изпълнен със свещен гняв към идиотите и бюрократичните кретени, които подменят здравия дух на закона с книжни параграфи. В края на краищата законът съществува, за да ограничава подмолните стремежи на разни хитреци да се издигат, но той не трябва да важи за хората, желаещи да си останат долу. Директорът на борсата беше абсолютно наясно с всичко това. „Да! — повтаряше той. — О, да, разбира се!“
Наистина Андрей остана със смътното смешно и досадно впечатление, че Ото би се съгласил с всяко предложение на Андрей Воронин — например да назначи Уан за кмет или да го тикне в карцера. Ото винаги изпитваше болезнено чувство на благодарност към Андрей, навярно защото той беше единственият човек в компанията им (а може би и в целия град), който се отнасяше човешки към Ото… В края на краищата обаче по-важно беше да се оправи тази работа.
— Аз ще дам съответните нареждания — за десети път повтаряше Ото. — Можеш да бъдеш абсолютно спокоен, Андрей. Ще дам съответното указание и повече никой никога няма да закачи Уан даже и с пръст.
Така се и договориха. Андрей затвори телефона и взе да пише на Уан пропуск за излизане.
— Веднага ли ще тръгнеш? — попита той, продължавайки да гише. — Или ще почакаш слънцето? Имай предвид, че по улиците сега е опасно…
— Благодаря ви — промълви Уан. — Благодаря ви…
Андрей вдигна учудено глава. Уан стоеше пред него и ситно-ситно се кланяше, сложил ръка на сърцето си.
— Я престани с тия китайски церемонии — спря го Андрей, раздразнен и засрамен. — Да не би някакво благодеяние да съм ти направил? — Той подаде пропуска на Уан. — Питам те, веднага ли ще си тръгнеш?
Уан взе пропуска с поредния поклон.
— Мисля, че ще бъде по-добре да си тръгна веднага — рече той, сякаш се извиняваше. — Сега веднага. Боклукчиите сигурно вече са дошли…
— Боклукчиите… — повтори Андрей. Той погледна чинията със сандвичите. Сандвичите бяха големи, пресни, с чудесна шунка. — Я чакай малко — каза той, измъкна от бюрото си стар вестник и уви сандвичите. — Ще ги вземеш в къщи, за Мейлин…
Уан започна слабо да се съпротивлява, промърмори нещо за ужасното безпокойство, но Андрей му напъха пакета в пазвата, прегърна го през раменете и го поведе към вратата. Чувствуваше се страшно неудобно. Всичко стана не както трябва. И Ото, и Уан някак странно реагираха на неговите действия. А нали той само искаше да възтържествува справедливостта, въпросът да се реши правилно и разумно, а дявол знае какво излезе — работата заприлича на някакво благодетелство, на шуробаджаначество, оправи се по втория начин… Той трескаво търсеше подходящи думи, сухи, делови, подчертаващи официалността и законността на положението… И внезапно му се стори, че ги намери. Андрей се спря, вирна глава и като гледаше Уан отвисоко, студено рече:
— Господин Уан, от името на прокуратурата ви поднасям най-дълбоките си извинения за незаконното задържане. Гарантирам ви, че това вече никога няма да се повтори.
И тогава вече се почувствува съвсем неудобно. Ама че глупости надрънка. Строго погледнато, първо, задържането не беше незаконно. Дори, честно казано, то си беше напълно законно. И, второ, следователят Воронин нищо не можеше да гарантира, той нямаше това право… В този миг той внезапно видя очите на Уан — погледът му беше странен и тази странност бе страшно позната на Андрей, и той изведнъж си спомни всичко, и при този спомен го побиха тръпки.
— Уан — рече Андрей с неочаквано пресипнал глас. — Искам да те питам нещо, Уан.
Той замълча. Глупаво беше да пита, нямаше никакъв смисъл. А пък вече не можеше и да не попита. Уан бе вдигнал очи към него в очакване.
— Уан — каза той, като се изкашля. — Къде беше днес в два часа през нощта?
Уан не се учуди.
— Точно в два часа дойдоха да ме вземат. Тъкмо миех стълбището.