— А преди това?
— А преди това събирах боклука, Мейлин ми помогна, после тя отиде да спи, пък аз отидох да мия стълбището.
— Да — каза Андрей. — Така си и мислех. Добре, довиждане, Уан. Извинявай че стана така… Всъщност не, почакай, ще те изпратя…
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Преди да извика Изя, Андрей обмисли всичко отново.
Първо се закле, че няма да се отнася към Изя с предубеждение. Това, че Изя е циник, всезнайко и дрънкало, че е готов да се подиграва — и се подиграва! — с всичко на този свят, че е мърляв, че от устата му хвърчат слюнки, когато говори, и гадно се хили, че живее с една вдовица като алфонс и бог знае как си вади хляба — в случая всичко това не биваше да играе никаква роля.
Следваше също да изхвърли от главата си примитивната мисъл, че Кацман е прост разпространител на паникьорските слухове за Червеното здание и разни други мистични явления. Червеното здание съществува реално. Тази реалност може да е загадъчна, фантастична и кой знае кому и за какво е притрябвала, но си е реалност. (Щом стигна дотук, Андрей се порови в аптечката и взирайки се в малкото огледало, намаза сълзящата цицина с лекарство.) От тази гледна точка Кацман е преди всичко свидетел. Какво е правел в Червеното здание? Често ли ходи там? Какво може да разкаже за него? Каква папка изнесе оттам? Или папката наистина не е оттам? Може пък да е от старото кметство?…
Чакай, чакай! Кацман неведнъж се е издавал… не, не се е издавал, разбира се, а просто е разказвал за своите екскурзии на север. Какво е правел там? Та нали Антиградът също е някъде там, на север! Не, добре, че задържах Кацман, макар и в залисията да беше. Че го нали винаги така става: всичко започва от простото любопитство, пъха си човек любопитния нос където не трябва, пък после не успява и гък да каже, а вече са го завербували… Защо се запъна така и не искаше да ми даде тази папка?… Папката явно е оттам. И Червеното здание е оттам! Тука шефът не е дообмислил всичко. Работата е ясна — не е имал факти. И не е попадал там. Да, разпространяването на слухове е страшно нещо, но Червеното здание е по-страшно от всякакъв слух. И най-страшното е дори не това, че в него хората изчезват завинаги — страшното е, че понякога излизат оттам! Излизат, връщат се и живеят сред нас. Като Кацман…
Андрей чувствуваше, че се е докопал до главното, но не му достигаше смелост да анализира всичко докрай. Знаеше само, че Андрей Воронин, който влезе през вратата с медната гравирана дръжка, съвсем не беше същият Андрей Воронин, който излезе от тази врата. Там нещо се беше прекършило в него, нещо безвъзвратно бе загубено… Той стисна зъби: „Не, тук сбъркахте, добри ми господинчовци. Не трябваше да ме пускате да изляза. Нас толкова просто няма да ни прекършите… няма да ни купите… няма да ни трогнете…“
По лицето му премина крива усмивка, той взе чист бял лист и написа на него с големи букви: „ЧЕРВЕНОТО ЗДАНИЕ — КАЦМАН. ЧЕРВЕНОТО ЗДАНИЕ — АНТИГРАДЪТ. АНТИГРАДЪТ — КАЦМАН.“ Ето всъщност какво се получава. Не, шефе. Не трябва да издирваме разпространителите на слуховете. Трябва да търсим онези, които са излезли от Червеното здание и са се върнали живи и здрави — тях трябва да открием, да ги изловим и да ги изолираме… или внимателно да следим всяка тяхна крачка… Той написа: „Хората, били в Зданието — Антиградът.“ Така че ще се наложи пани Хусакова да разкаже всичко, което знае за нейния Франтишек. А флейтиста сигурно можем да го пуснем. Добре, така е, ама сега не става дума за тях… Може би трябва да се обадя на шефа? Да го помоля да благослови новите търсения? Май че е рано още. Виж, ако успея да пречупя Кацман… Той вдигна слушалката.
— Дежурният ли е? Доведете задържания Кацман в тридесет и шеста стая.
… А да го пречупя не само трябва, но и мога. Папката. Тука вече няма да може да се откопчи. За миг му мина през ума, че не е твърде етично той да се занимава с делото на Кацман, с когото често са си пийвали заедно, и изобщо… Но Андрей се стегна.
Вратата се отвори и задържаният Кацман, ухилен до уши и пъхнал ръце в омазнените си джобове, с нехайна походка влезе в стаята за разпит.
— Седнете — Андрей сухо му посочи с брадичка табуретката.
— Благодаря ви — отвърна задържаният, ухилен още по-широко. — Виждам, че още не сте дошли на себе си…
Този негодник и пет пари не даваше за нищо. Той се настани на табуретката, подръпна брадавицата на врата си и с любопитство заоглежда кабинета.
И в този миг Андрей се вцепени. Папката я нямаше в ръцете на задържания.
— Къде е папката? — попита той, като се стараеше да говори спокойно.