Вратата се отвори широко и в стаята влезе намръщеният и недоволен Фриц Гайгер.
— Е, какво има? — осведоми се той и в същия миг съзря Кацман. — А, здрасти! — каза той и се усмихна. — Какво сте си наумили да правите посред нощите? Време е да спим, скоро ще съмне…
— Слушай, Фриц! — радостно изкрещя Изя. — Я поне ти обясни на този дръвник! Нали ти си тука голямо началство…
— Подследственият да млъкне! — изрева Андрей, като тресна с юмрук по бюрото.
Изя млъкна, а Фриц мигновено се стегна и вече го погледна някак по друг начин.
— Тази гадина се подиграва със следствието — процеди през зъби разтрепераният Андрей, като се стараеше да се успокои. — Този мръсник отказва да си признае. Вземи го, Фриц, и нека каже всичко, което го питат.
Прозрачните арийски очи на Фриц се разшириха.
— А какво го питат? — делово и радостно се осведоми той.
— Това не е важно — отговори Андрей. — Дай му лист и той сам ще си напише всичко. И нека каже какво е имало в папката.
— Ясно — каза Фриц и се обърна към Изя.
Изя все още не разбираше какво го чака. Или не вярваше. Той бавно потриваше ръце и плахо се хилеше.
— Е, хайде, еврейче мое, да вървим, а? — нежно го подкани Фриц. Цялата му мрачност и навъсеност изчезнаха като с магическа пръчка. — Размърдай се, драги мой!
Изя продължаваше да се бави и тогава Фриц го хвана за яката, обърна го и го тикна към изхода. Изя загуби равновесие и се хвана за касата на вратата. Лицето му побеля като платно. Той разбра.
— Момчета — примоли се Изя сподавено. — Момчета, почакайте…
— Ако има нещо, ние ще бъдем в мазето — с кадифен глас изтананика Фриц, усмихна се на Андрей и изхвърли Изя в коридора.
Край. С чувството, че му се гади и го пронизват ледени тръпки, Андрей се разходи из кабинета, като гасеше излишното осветление. Това е. Той седна зад бюрото и известно време седя, оборил глава в шепите си. Беше плувнал в пот, сякаш всеки миг щеше да започне да го тресе. Ушите му бучаха и сред този тътен непрекъснато долавяше беззвучния, но оглушителен, тъжен, отчаян и сподавен глас на Изя: „Момчета, почакайте… Момчета, почакайте…“ И освен това ехтеше тържествена гръмогласна музика, чуваха се тропот и тътрузене на крака по паркета, дрънкане на чинии и неясно фъфлене: „… чаша кюхасо и а-ня-няс!..“. Той свали длани от лицето си и безсмислено се загледа в изображението на мъжкия член. После взе листа и го накъса на дълги, тесни ивици, омеси на топка книжната кайма, изхвърли я в кошчето за боклук и отново скри лицето си в шепите. Край. Сега трябва да чака. Да прояви търпение и да чака. Тогава всичко ще има оправдание. Виенето на свят ще изчезне и ще може да въздъхне с облекчение.
— Да, Андрей, понякога се налага човек да прибегне и до това — дочу той познатия спокоен глас.
От табуретката, където до преди няколко минути седеше Изя, сега, кръстосал крак връз крак и преплел тънките си бели пръсти на коляното, към Андрей гледаше тъжен и посърнал Наставника. Той кротко кимаше с глава, а ъгълчетата на устата му изглеждаха печално отпуснати.
— В името на Експеримента ли? — дрезгаво попита Андрей.
— И в името на Експеримента — каза Наставника. — Но преди всичко в името на самия себе си. Околни пътища няма. Трябваше да минеш и през това. Та нали не са ни нужни какви да е хора. Нужни са ни особен тип хора.
— Какви?
— Виж това и ние не знаем — рече Наставника и в гласа му се прокрадна съжаление. — Знаем само какви хора не са ни нужни.
— Такива като Кацман ли?
Наставника само с очи каза „да“.
— А такива като Румер?
Наставника се усмихна.
— Такива като Румер не са хора. Те са просто живи сечива, Андрей. Такива като Румер трябва да се използват в името и за благото на такива като Уан и чичо Юра… разбираш ли?
— Да. И аз така мисля. И друг път няма, нали така?
— Така е. Околни пътища няма.
— А Червеното здание?
— Без него също не може. Ако го няма, всеки би могъл, без да забележи, да стане като Румер. Нима още не си почувствувал, че Червеното здание е нужно? Нима сега си такъв, какъвто беше вчера?
— Кацман казва, че Червеното здание е бълнуване на неспокойната съвест.