Фриц се изсмя шумно, прехвърли цигарата в ъгъла на голямата си уста и изсипа в широката си длан нова порция одеколон.
— Нашето еврейче се оказа изключителен женкар — рече той назидателно. — В папката му имало любовни писма. Връщал се от някаква жена — сдърпали се и си прибрал писмата. А пък той, да знаеш, толкова се страхува от неговата вдовица, че чак се подмокря, и, сам разбираш, понеже не е глупав, в първия удобен момент се постарал да се отърве от тази папчица. Казва, че я хвърлил по пътя през решетката в някакъв канал… Много жалко! — продължи Фриц още по-назидателно. — Тази папчица, господин следователю Воронин, е трябвало веднага да му я вземеш — от нея щеше да излезе първокласен компрометиращ материал и ето къде щяхме да държим тогава нашето еврейче!.. — Фриц показа къде щяха да държат нашето еврейче. Чуканчетата на пръстите му бяха прясно ожулени. — Впрочем той ни подписа едно протоколче, така че от краставата овца все пак добихме поне един фъндък вълна…
Андрей напипа стола и седна. Краката му не го държаха. Той отново се огледа.
— Виж какво… — каза Фриц, като спусна запретнатите си ръкави и ги захвана с копчетата за ръкавелите. — Гледам, че имаш цицина на челото. Тъй че иди при лекаря да ти направи протокол за тая цицина. На Румер вече му разбих носа и го изпратих в медицинския кабинет. Това е за всеки случай. По време на разпита подследственият Кацман нападнал следователя Воронин и младши следователя Румер и им нанесъл телесни повреди. Така че, принудени да се отбраняват, те… и така нататък. Разбра ли?
— Разбрах — промърмори Андрей, машинално опипвайки цицината си. Той се огледа още веднъж и се насили да попита: — А къде е… той?
— Ами Румер, нали го знаеш каква горила е, пак се престара… — с досада каза Фриц, закопчавайки куртката си. — Счупи му ръката, ето тука… Наложи се да го изпратя в болницата.
Част трета
РЕДАКТОР
ГЛАВА ПЪРВА
В града отдавна се издаваха четири всекидневника, но Андрей се залови първо с петия, който започна да излиза съвсем отскоро, някъде около две седмици преди да настъпи „непрогледната тъма“. Вестничето беше малко, само две странички — всъщност не бе и вестник, а по-скоро лист, и този лист го издаваше партията на радикалното възраждане, отцепила се от лявото крило на партията на радикалите. Листът „Под знамето на радикалното възраждане“ беше злъчен, агресивен и заядлив, но хората, които го списваха, винаги бяха отлично информирани и обикновено много добре знаеха какво става в Града изобщо и особено в правителството.
Андрей разгледа заглавията:
„Фридрих Гайгер предупреждава: вие потопихте града в мрак, но ние не дремем!“
„Радикалното възраждане е единствената енергична мярка срещу корупцията.“
„И все пак, кмете, къде се дяна житото от градските складове?“
„Рамо до рамо напред! Среща на Фридрих Гайгер с вождовете на селската партия.“
„Становището на работниците от стоманолеярния завод: Прекупвачите на жито да се окачат на уличните фенери!“
„Давай, Фриц! Ние сме с теб! Митинг на домакините ервистки.“
„Отново павиани?“
На карикатурата дебелогъзестият кмет, възседнал купчина жито — прозрачен намек за житото, изчезнало от градските складове, — раздава оръжие на мрачни типове с вид на престъпници. Текстът под карикатурата гласи: „Я сега им обяснете, момчета, къде се е дянало житото!“
Андрей хвърли листа на бюрото и се почеса по брадичката. Откъде Фриц има толкова пари да плаща глоби? Боже мой, колко ми е омръзнало всичко! Той стана, отиде до прозореца и погледна навън. В непрогледния мрак, сред който едва проблясваха уличните фенери, трополяха каруци, дочуваха се дрезгави псувни и мъчителна тютюнджийска кашлица, от време на време звучно цвилеха коне. Втори ден вече към забуления в тъма град прииждаха фермери.
На вратата се почука и секретарката влезе с купчина коректури на шпалти. Андрей я пропъди с ръка като досадна муха:
— На Убуката, дайте ги на Убуката…
— Господин Убуката е при цензора — плахо възрази секретарката.
— Че няма да спи там, я — раздразнено отвърна Андрей. — Като се върне, ще му ги дадете…
— Но метранпажът…
— Казах вече! — грубо я прекъсна Андрей. — Вървете.
Секретарката си излезе. Андрей се прозя, намръщи се от болката в тила, върна се на бюрото си и запали цигара. Главата му щеше да се пръсне, а в устата му горчеше. И изобщо всичко беше гадно, мрачно и кишаво. Непрогледна тъма… Някъде отдалеч се чуха изстрели — слаб пукот, сякаш пращяха сухи съчки. Андрей отново се намръщи и взе „Експеримент“ — правителствения вестник, който излизаше в шестнадесет страници.