Кметът предупреждава ервистите: правителството не спи, правителството вижда всичко!
Експериментът си е Експеримент. Мнение на нашия научен наблюдател по повод слънчевите явления.
Тъмни улици и тъмни личности. Коментар на политическия консултант на кметството във връзка с последната реч на Фридрих Гайгер.
Справедлива присъда. Алойс Тендър е осъден на смърт за носене на оръжие.
„Там, при тях, нещо се е развалило. Нищо, ще го оправят“ — казва майсторът електротехник Тиодор У. Питърс.
Пазете павианите, те са ваши добри приятели! Резолюция на последното събрание на Дружеството за защита на животните.
Фермерите — надеждна опора на нашето общество. Среща на кмета с вождовете на селската партия.
Вълшебникът от лабораторията над пропастта. Съобщение за последните резултати от опитите за отглеждане на растения без светлина.
Отново „Падащи звезди“?
Ние имаме бронетранспортьори. Интервю с шефа на полицията.
Хлорелата не е палиатив, а панацея.
Арон Уебстър се смее, Арон Уебстър пее! Петнадесети благотворителен концерт на знаменития комик.
Андрей сграбчи цялата тази купчина хартия, смачка я на топка и я запрати в ъгъла. Всичко това му се струваше нереално. Реален беше мракът, възцарил се вече дванадесети ден над града, реални бяха опашките пред магазините за хляб, реален беше зловещият тропот на раздрънканите колела под прозорците, ярко проблясващите в тъмата червени огънчета на цигарите, глухото звънтене на метал под чергилата на селските каруци. Реална беше стрелбата, макар досега никой да не можеше смислено да обясни кой и в кого стреля… И най-отвратителната реалност бяха тъпото бучене в нещастната му глава след препиването и огромният грапав език, който не се побираше в устата му, та чак му се искаше да го изплюе. Портвайн с чист спирт — може да се смахнеш! На нея какво й е, въргаля се сега под одеялото, отспива си, а той тука си блъска ангелите… По дяволите, дали пък няма да е по-добре, ако всичко това по-скоро пропадне вдън земя… Омръзна ми да я карам така, пет за четири. Да вървят на майната си със своите експерименти, наставници, ервисти, кметове, фермери и това скапано жито… Ама че велики експериментатори се извъдиха — слънчева светлина не могат да осигурят. А днес трябва да ходя и до затвора, да мъкна колет на Изя… Колко ли му остана още да лежи? Четири месеца… Не, шест. Ех, тоя кучи син Фриц, де да можеше енергията му да се впрегне за мирни цели! Виж го как не пада духом човекът. Винаги се оправя. От прокуратурата го изгониха — партия създаде, някакви планове гради, борба с корупцията, да живее възраждането, ето на и с кмета се счепка… А добре би било сега човек да отиде в кметството, да сграбчи господин кмета за побелялата благородна грива и да му фрасне мутрата в бюрото: „Къде е хлябът бе, говедо? Защо не грее слънцето?“, и да го рита, да го рита, да го рита в задника…
Вратата зейна широко, блъсна се в стената и влезе Кенши — дребен, устремен, от пръв поглед личеше, че е побеснял от яд — очите му присвити, малките му зъби оголени, а черната му като катран буйна коса настръхнала. Андрей мислено изпъшка. Сега пак ще ме помъкне да воювам с някого, тъжно си помисли той.
Кенши се приближи и запокити на бюрото пред Андрей купчина шпалти, надраскани от горе до долу с червен молив.
— Това няма да го отпечатам! — заяви той. — Това е саботаж!
— Е, какво има пак? — омърлушено попита Андрей. — Да не си се скарал с цензора? — Той взе шпалтите и се вторачи в тях, без да разбира нещо, пък и нищо не виждаше освен червени черти и заврънкулки.
— Рубриката „Писма на читатели“ — с едно писмо! — гневно каза Кенши. — Уводната статия не можем да пуснем — прекалено остра била. Редакционният коментар за изявлението на кмета също пада — твърде предизвикателен бил. Интервюто с фермерите и него го спря — пръст в раната сме слагали, не му било сега времето… Аз така не мога да работя, Андрей, ти решавай. Трябва нещо да направиш. Тия мръсници унищожават вестника!
— Чакай малко… — намръщи се Андрей. — Чакай да видя какво става…
Сякаш огромен ръждив свредел изведнъж се заби в тила му, в самата основа на черепа. Тон затвори очи и тихо изпъшка.
— С пъшкане тая работа няма да се оправи! — каза Кенши, като се тръшна в креслото за посетители и нервно запали цигара. — Тя пъшкаш, аз пъшкам, пък трябва да пъшкат ония мръсници, а не ние двамата с теб…