Андрей взе листа „Под знамето на радикалното възраждане“ и го размаха под носа на цензора.
— А защо не арестуват Фриц Гайгер? — попита той. — Колко цензори на това вестниче са арестувани?
— Не знам — рече Паприкаки с кротко отчаяние в гласа. — Какво ме интересува това? И Гайгер все някога ще го арестуват, ще си навлече белята…
— Кенши, колко имаме в касата? Ще стигнат ли за глобата? — попита Андрей.
— Между сътрудниците в редакцията ще съберем още малко пари — делово каза Кенши и стана. — Нареждам на метранпажа да качва вестника на машината и да започват да печатат. Все някак ще се оправим…
Той тръгна към вратата, а цензорът тъжно гледаше след него, като въздишаше и подсмърчаше.
— Безсърдечни хора… — мърмореше той. — И безмозъчни. И устата им мирише на мляко…
Кенши се сиря на прага.
— Андрей, на твое място все пак бих отишъл в кметството, за да задействувам всички възможни подводници.
— Какви подводници имам там… — мрачно възрази Андрей.
Кенши веднага се върна на бюрото.
— Иди при заместника на политическия консултант. В края на краищата той също е русин. Нали си пил водка с него.
— Аз и по мутрата съм го бил — навъсено каза Андрей.
— Нищо, той не е обидчив — рече Кенши. — Пък и знам със сигурност, че взема подкупи.
— Че кой в кметството не взема? — въздъхна Андрей. — Ама не е там работата! Добре, ще отида. Може да науча нещо ново… А с Паприкаки какво ще правим? Той ей сега ще хукне да се обади по телефона… Ще хукнете, нали?
— Ще хукна — съгласи се Паприкаки без ентусиазъм.
— А пък аз ей сега ще го вържа и ще го натикам зад шкафа! — каза Кенши с удоволствие и всичките му зъби блеснаха в усмивка.
— Ама защо… — учуди се Андрей. — Как така изведнъж: ще го вържа, ще го натикам… Заключи го в архива, там няма телефон.
— Това ще бъде насилие — отбеляза Паприкаки с достойнство.
— А ако ви арестуват, това няма ли да е насилие?
— Ама аз не възразявам! — каза Паприкаки. — Просто така… отбелязвам факта…
— Върви, върви Андрей — нетърпеливо го подкани Кенши. — Аз ще уредя всичко тук и без теб, не се бой.
Андрей с пъшкане се надигна, потътри се към закачалката, влачейки крака, и си взе шлифера. Баретата беше изчезнала някъде. Потърси я на пода, сред купчината галоши, забравени от посетителите в добрите стари времена, не я намери, изпсува и излезе в приемната. Хилавата и анемична секретарка втренчи в него изплашените си сиви очи. Мърлява уличница. Как й беше името?
— Отивам в кметството — мрачно рече той.
Работата в редакцията си вървеше както обикновено. Един крещеше по телефона, друг пишеше, приседнал в края на бюрото, трети разглеждаше мокрите снимки, някои пиеха кафе, хлапаците куриери хвърчаха насам-натам с папки или листове в ръка, беше задимено, пълно с боклук, завеждащият литературния отдел — невиждано магаре със златно пенсне, бивш чертожник от някаква квазидържава от рода на Андора — тържествено и надуто обясняваше на един оклюмал автор: „Тука някъде сте прекалили, някъде ви е изневерило чувството за мярка, материалът е излязъл по-силен от вас и по-лабилен…“. „Да го рита, да го рита, да го рита“, мислеше си Андрей, крачейки по коридора. Изведнъж си спомни колко присърце взе всичко това, колко ново и увлекателно му се струваше. Съвсем доскоро! Как всичко изглеждаше толкова перспективно, нужно и важно… „Шефе, един момент, ако обичаш!“ — викна след него Дани Ли, завеждащият отдел „Писма на читатели“, и хукна подире му, но Андрей, без да се обръща, само махна с ръка. „Да го рита, да го рита…“
Щом излезе от входа, той се спря и вдигна яката на шлифера си. По улиците продължаваха да трополят каруци — и всички се стичаха към центъра на града, към кметството. Андрей мушна ръцете си по-дълбоко в джобовете и прегърбен, тръгна в същата посока. След една-две минути забеляза, че върви редом с грамадна каруца с колела колкото човешки бой. В нея бяха впрегнати два огромни коня, явно уморени от дългия път. Товарът в колата не се виждаше зад високите дървени ритли, затова пък добре се виждаше кочияшът отпред — дори не толкова той, колкото исполинското му брезентово наметало с триъгълна качулка. От самия кочияш се виждаше само щръкналата му брада и сред скрибуцането на колелата и тропота на копитата се чуваше как подканя конете или пък със селско простодушие изпуска излишните си газове.
И този пристига в Града, мислеше си Андрей. Защо? Какво търсят тука? Хляб при нас няма да намерят, пък и не им трябва, имат си те хляб. И изобщо всичко си имат, не са като нас, гражданите. Дори оръжие имат. Нима наистина смятат да колят и бесят, да повторят касапницата на Махно? Може би. Само че каква ще е ползата им? По къщите ли ще шарят?… Нищо не е ясно.