Спомни си интервюто с фермерите и разочарованието на Кенши от това интервю, макар че самият той го взимаше — беше разпитал петдесетина селяни на площада пред кметството. „Ами тръгна народът и ние с него“; „Омръзна ми, нали разбираш, да седя в блатата, хайде, викам си, и аз да отида…“; „И не питайте, скъпи господине, защо толкоз напира народът и къде се е помъкнал? И ние се чудим…“; „Е, гледам аз — всички тръгват към Града. И аз — към Града. Че аз да не съм по-глупав!“; „… Автоматът ли? Че закъде сме без автомати? Там, при нас, без автомат човек една крачка не може да направи…“; „… Излизам аз сутринта да доя кравите, гледам — тръгнали. Сьомка Костилин тръгнал, Жак Французина тръгнал, онзи, как беше… ех, мамка му, все го забравям, зад Въшливата могила живее… и той тръгнал! Питам ги аз, момчета, казвам, накъде? Ами, викат, слънцето седми ден вече го няма, та трябва да прескочим до Града…“; „А вие началството питайте. То, началството, всичко знае…“; „Нали разправяха, че ще дават автоматични трактори! Та да си седиш в къщи и да се чешеш по врата, пък той щял вместо тебе да работи… Трета година обещават…“
Уклончиви, смътни, неясни приказки. И зловещи. Или просто хитруват, или някакъв инстинкт ги събира накуп, а може би си имат някоя тайна, добре замаскирана организация… Тогава какво излиза? Жакерия? Антоновщина?… Донякъде човек може да ги разбере: слънце няма дванадесети ден, реколтата загива, какво ще става после — не е ясно. И ето че са наизскочили от топлите си хралупи…
Андрей отмина малка кротка опашка пред месарницата, после друга — пред хлебарницата. Повечето от чакащите бяха жени и много от тях, кой знае защо, с бели превръзки на ръкавите си. Естествено Андрей тутакси си спомни за Вартоломеевата нощ и веднага си помисли, че всъщност сега не е нощ, а ден — един часът през деня е, а магазините още не са отворени. На ъгъла, под неоновата фирма на нощния бар „Квисисана“, се бяха скупчили трима полицаи. Видът им беше някак странен — дали пък не се чувствуваха малко неуверено? Андрей забави крачките си, надавайки ухо.
— И какво сега, ще ни заповядате да се бием ли? Та те са поне два пъти повече от нас…
— Я да вървим и така да доложим: няма да отидем там и толкоз.
— А той ще каже: „Че как така няма да отидете? Нали сте полиция.“
— Абе полиция сме, ама какво от това? Ние сме полиция, ама те са милиция…
Тая милиция пък откъде се пръкна, помисли си Андрей, отминавайки. За пръв път чувам за някаква милиция… Той мина покрай още една опашка и свърна към Главната улица. Отпред вече ярко проблясваха живачните улични лампи на Централния площад. Цялото обширно пространство беше изпълнено с нещо сиво, леко поклащащо се, забулено в пара или дим. В този момент го спряха.
Едър младеж, всъщност още юноша, прекалено избуял за годините си, нахлупил плоско кепе с козирка чак до очите, му препречи пътя и тихо попита:
— Вие накъде, уважаеми господине?
Държеше ръцете си на кръста, а на двата си ръкава имаше бели превръзки. До стената зад него стояха още няколко души, най-различни на вид, но всички те също бяха с бели превръзки на ръкавите си.
С крайчеца на окото си Андрей забеляза, че чичото с брезентовото наметало безпрепятствено продължи нататък с грамадната си конска кола.
— Отивам в кметството — Андрей беше принуден да спре. — А какво има?
— В кметството ли? — високо повтори хлапакът и погледна през рамо към своите. Още двама се отделиха от стената и се приближиха до Андрей.
— А мога ли да ви запитам каква работа имате в кметството? — осведоми се по-якият с омасления комбинезон и кепето с буквите „джи“ и „ем“. Беше небръснат, с енергично мускулесто лице и зли, щъкащи очи.
— Вие какви сте? — попита Андрей, опипвайки в джоба си медното чукало за хаван, което вече четвърти ден мъкнеше със себе си в това смутно време.
— Доброволна милиция — отвърна здравенякът. — Каква работа имате в кметството? Кой сте вие?
— Аз съм главният редактор на „Градски вестник“ — сърдито рече Андрей, стискайки чукалото. Никак не му хареса, че докато си приказваха, хлапакът мина от лявата му страна, а третият доброволен милиционер — също младеж и както си личеше, доста силен — вече сумтеше в ухото му отдясно. — Отивам в кметството да протестирам срещу действията на цензурата.