Чичо Юра беше доста на градус. Той смъкна картечницата от рамото си, напъха дулото под мишницата си, подпря се на нея като на патерица и продължи все така разпалено:
— Зяпам аз насам-натам — няма го Андрюша. Брех, мамицата му, викам си, що за безобразие? Твоят Фриц, русолявият — той е тука. Вре се между селяните, речи им държи… А тебе те няма никакъв!
— Спри малко, чичо Юра. Ти пък защо си довтасал? — попита Андрей.
— Правата да си търся! — самодоволно се ухили чичо Юра и брадата му се разпери като метла. — Изключително с тая цел съм пристигнал, ама като гледам, нищо няма да излезе от наш’та работа. — Той плю и разтърка слюнката с огромния си ботуш. — Въшлив народ. И те не знаят за к’во са дошли. Дали да молят са дошли, дали да искат са дошли, а може нито за туй, нито за онуй, ами просто им е домъчняло за градския живот — ще поседим тука, ще осерем града ви и хайде обратно по къщята. Лайнян народ. Ей на… — Той се обърна и повика някого с ръка. — Да вземем за пример моя приятел Стас Ковалски… Стас, т-твой-та… Ела тука!
Приближи се мършав, прегърбен селянин с печално провиснали мустаци и рядка дълга коса. От него направо вонеше на първак. Само инстинктът му го държеше на крака, но той непрекъснато виреше войнствено глава, грабваше чудатия си къс автомат, окачен на врата му, и като надигаше с непосилна мъка клепачите си, застрашително се оглеждаше наоколо.
— Ей на Стас… — продължи чичо Юра. — Нали си воювал, Стас, воювал ли си, кажи де! Не, ти кажи воювал ли си? — настояваше чичо Юра, пламенно прегърнал Стас през раменете, като се кандилкаше заедно с него.
— Аха! Уха!.. — отзоваваше се Стас, като с целия си вид се стараеше да покаже, че е воювал, и то още как е воювал, думи няма да опише как е воювал.
— Сега той е пиян — обясни чичо Юра. — Душата му страда, когато няма слънце. Та… за какво говорех? Да! Питай го де, него, глупака, за какво се върти тука? Оръжие има. Храбри момчета — колкото щеш. Какво друго му трябва?
— Чакай — прекъсна го Андрей. — Вие какво искате?
— Нали това ти разправям! — искрено развълнуван рече чичо Юра, като пусна Стас, и онзи тутакси се отдалечи, описвайки голяма дъга. — Какво ти наливам в главата досега! Веднъж да ги натиснем тия гадове и — край! Та те нямат картечници. С ботушите си ще ги стъпчем, с шапките си ще ги затрупаме… Той изведнъж млъкна и отново вдигна картечницата на гърба. — Да вървим.
— Къде?
— Да пийнем. Трябва да допием, каквото е останало, мамицата му, и да се махаме оттук по къщята си. Тъй де, за какво да си губим времето? Картофите ми там вече гният… Да вървим.
— Не, чичо Юра — каза Андрей с извиняващ се глас. — Сега не мога. Трябва да отида в кметството.
— В кметството ли? Да вървим! Стас! Стас, мамка ти…
— Чакай малко, чичо Юра! Та ти… такова… тебе няма да те пуснат.
— М-мене? — изрева чичо Юра и очите му засвяткаха. — Я тръгвай! Ще видим кой няма да ме пусне. Стас!..
Той прегърна Андрей през рамото и го повлече през пустото, ярко осветено пространство право срещу полицейската верига.
— Разбери, — горещо дишаше той право в ухото на дърпащия се Андрей. — Страх ме е, разбра ли? На никого не съм казал, ама на тебе ще кажа. Ужас ме хваща, като си помисля! Ами ако то сега изобщо повече не се запали, а? Домъкнаха ни тука и ни захвърлиха… Не, нека да обяснят, нека да кажат истината кучите му синове, щото така не може да се живее. Да спя вече не мога, разбра ли? Такова нещо и на фронта не ми се е случвало… Ти мислиш, че съм пиян, нали? Много здраве имаш, че съм пиян — това е страх бе, човек, сърцето ми е свито от страх!..
Андрей усети, че го побиват тръпки от това трескаво дърдорене. Спря се на пет-шест крачки от редицата (струваше му се, че целият площад е притихнал и всички гледат него — и полицаите, и фермерите) и като се стараеше да говори авторитетно, каза:
— Виж какво, чичо Юра. Аз сега ще отида да уредя един въпрос във връзка с моя вестник, а ти ме почакай тук. После ще идем у дома и ще си поговорим за всичко, както трябва.
Чичо Юра с все сила заклати брадата си.
— Не, аз съм с теб. И аз трябва да уредя един въпрос…
— Ама тебе няма да те пуснат! И мен заради теб няма да ме пуснат!
— Давай, давай… — повтаряше чичо Юра. — Как така няма да ни пуснат? Защо? Ние — кротко, благородно…
Те вече бяха пред самата редица, един едър капитан от полицията в контешка униформа, с разкопчан кобур отляво на колана пристъпи насреща им и студено ги попита:
— Вие накъде, господа?