Дребният човек с бомбето също напрегнато се взираше в него. Беше тихо. Високите прозорци бяха закрити с тежки завеси и шумът отвън едва достигаше дотук. Дребният човек с бомбето внезапно скочи леко и плътно се приближи до Андрей. Сивите му очички, почти без ресници, примигваха, а от най-горното копче на палтото му подскочи чак до брадичката и отново слезе надолу грамадната му адамова ябълка.
— Главен редактор ли сте?… — рече дребосъкът и Андрей най-после го позна и прималял, с подкосени крака от терзаещия го спомен, усети, че и него са го познали.
Голобрадото лице настръхна и показвайки редките си развалени зъби, дребосъкът приклекна, а Андрей усети ужасна болка в корема, сякаш вътрешностите му се разкъсаха, и през гадната пелена, спуснала се пред помътнелите му очи, внезапно съзря отблизо излъскания под… Трябва да бягам, да бягам… Цял фойерверк избухна в мозъка му и над него се олюля, завъртя се бавно високият тъмен, напукан таван… от обгърналия го задушаващ мрак изскачаха и се забиваха в ребрата му нажежени до бяло копия… ще ме убие… ще ме убие!.. Главата му изведнъж набъбна и се навря в някаква тясна воняща пролука, като одра ушите му, а гръмовен глас невъзмутимо произнесе: „По-спокойно, Керкенез, по-спокойно, недей всичко наведнъж…“ Андрей изкрещя с все сила, топла гъста каша изпълни устата му, той се задави и повърна.
В стаята нямаше никой. Грамадната плътна завеса беше дръпната, прозорецът зееше широко отворен, от него лъхаше влажен студен въздух и някъде отдалеч се чуваха крясъци. Андрей с мъка се надигна на четири крака и запълзя покрай стената. Към вратата. По-далеч оттук…
В коридора отново повърна. Полежа малко в блажена изнемога, после се опита да се изправи на крака. „Лошо ми е — помисли си той. — Ох, колко ми е лошо.“ Седна и опипа лицето си. Беше влажно и лепкаво и тогава откри, че вижда само с едното око. Ребрата го боляха и едва дишаше. Боляха го и челюстите и ужасна, непоносима болка го пронизваше под корема. „Мамината ти гадна, Керкенез. Осакати ме!“ — Андрей заплака. Той седеше на пода в празния коридор, опрял гръб в позлатените орнаменти, и плачеше. Не можеше да се овладее. Плачейки, с усилие запретна шлифера си и пъхна ръка под колана на панталона си. Болеше го ужасно, но не там, а по-горе. Целият корем, където и да пипнеше, го болеше. И гащетата му бяха мокри.
Някой, потропвайки тежко с ботушите си, се приближи от дъното на коридора и се надвеси над него. Беше полицай — зачервен, изпотен, без фуражка, с изплашени очи. Постоя няколко мига объркан и изведнъж хукна, а от дъното на коридора вече тичаше втори, като в движение смъкваше куртката си.
В този момент Андрей схвана, че оттам, откъдето дотичваха ония, се носят крясъци и многогласна гълчава. Той събра сили, едва се надигна и подпирайки се на стената, се затътри по посока на гласовете, като продължаваше да хлипа и да опипва със страх лицето си. По пътя непрекъснато се спираше, за да си отдъхне, превит на две, държейки се за корема.
Добра се до стълбището и се хвана за хлъзгавия мраморен парапет. Долу, в огромния вестибюл, вреше и кипеше гъсто човешко гъмжило. Изобщо не можеше да се разбере какво става. Прожекторните лампи по балконите озаряваха със студена ослепителна светлина тази бълбукаща каша, в която се мяркаха всевъзможни бради, униформени фуражки, златни шнурове от усукани полицейски акселбанти, натъкнати щикове, разперени длани, бледи плешиви темета, и от всичко това към тавана се издигаше топла, влажна смрад.
Андрей затвори очи, за да не вижда нищо наоколо, и пипнешком, местейки ръце по парапета, взе да се смъква, както дойде — по задник, на една страна, — без сам да знае защо прави това. Няколко пъти се спря, за да си поеме дъх и да изстене, отваряше очи, хвърляше поглед надолу, отново усещаше, че няма сили да гледа това зрелище, пак замижаваше и започваше да мести ръце по парапета. Малко преди да стигне до края на стълбището, ръцете му съвсем отмаляха, той се откъсна от парапета и се катурна през последните стъпала до мраморната площадка с огромни бронзови плювалници. През мътилката и врявата внезапно дочу смразяващ дрезгав глас: „Я гледай, та това е Андрюша!.. Момчета, там нашите ги изтрепват!..“ Щом отвори очи, Андрей зърна съвсем наблизо чичо Юра, разрошен с разкъсана гимнастьорка, с изцъклени и обезумели очи с разперена брада, видя как чичо Юра вдигна с изпънати ръце картечницата си и ревящ като бик, изстреля един дълъг откос по балконите, по прожекторите, по стъклата на двата реда прозорци в залата…
После само откъслеци от действителността достигаха на приливи и отливи до съзнанието му заедно с приливите и отливите на болката и виенето на свят. Отначало откри, че се намира в средата на вестибюла. Оказа се, че упорито пълзи на четири крака към широко отворената врата в далечината, прехвърляйки се през неподвижни тела, при което ръцете му се подхлъзваха в нещо мокро и студено. Някой равномерно охкаше наблизо и непрекъснато редеше: „О, божичко, о, божичко, о, божичко…“ Килимът беше осеян с парчета стъкло, изстреляни гилзи и късове от мазилката. През отворената врата постоянно нахлуваха и тичаха право срещу него някакви страшни хора с горящи факли в ръце…