— Вече няма да се мъчи, клетият — дрезгаво рече Стас и Андрей най-сетне разбра, че това беше павиан, горящ павиан. Щуротия някаква… Сега той лежеше, проснат на тротоара и на паважа и продължаваше бавно да гори, а от него по цялата улица се разнасяше тежко зловоние.
Чичо Юра отново шибна коня, каруцата затрополи и Стас тръгна до нея, като се хвана за дъсчената ритла. Източил врат, Андрей гледаше напред в мъждукащата, слабо просветляла и порозовяла мъгла. Да, нещо става там, нещо, което изобщо не можеше да проумее — някакъв вой идваше оттам, чуваше се стрелба, трещяха мотори, от време на време лумваха ярки алени отблясъци и тутакси угасваха.
— Слушай, Стас — рече внезапно чичо Юра, без да се обръща. — Я, изтичай, братле, напред да видиш какво става там. А пък аз ще карам полека подир тебе.
— Добре — каза Стас, мушна автомата чудо под мишница и изтърча напред покрай стените на къщите. След малко той вече не се виждаше в блещукащата мъгла, а чичо Юра все придържаше коня, докато той съвсем спря.
— Седни по-удобно — прошепна Селма.
Андрей се дръпна и се отмести от нея.
— Ама нищо такова не е имало — продължаваше да шепне Селма. — Беше домоуправителят, той обикаляше всички апартаменти да пита дали някой не крие оръжие…
— Млъкни — рече Андрей през зъби.
— Честна дума — шепнеше Селма. — Той се отби само за минута, тъкмо се канеше да си тръгва…
— Така, без панталони, ли се капеше да си тръгва, а? — мрачно подхвърли Андрей, като се мъчеше отчаяно да пропъди отвратителния спомен: той виси изнемощял на раменете на чичо Юра и на Стас и вижда как в антрето на собствения му апартамент един дребосък с белезникави очи крадешком се загръща с халата, под който се мяркат долните му ватени гащи. И отвратително невинното изражение на пиянското лице на Селма зад рамото на дребосъка. И как върху невинното й лице се изписва страх, а после — отчаяние.
— Ама той така си ходи по апартаментите — по халат! — шепнеше Селма.
— Виж какво, млъкни — сряза я Андрей. — Затвори си устата за бога. Нито съм ти мъж, нито си ми жена, какво ме интересува всичко това?…
— Ама аз те обичам, добричкият ми — отчаяно шепнеше Селма. — Единствено и само теб…
Чичо Юра се изкашля.
— Някой идва — рече той.
В мъглата отпред се появи огромен тъмен силует, който се приближаваше и нарастваше, блеснаха фарове — беше камион, огромен самосвал. Той се спря на двайсетина крачки от каруцата с боботещ двигател. Чу се креслив глас, който даваше команди, някакви хора наскачаха от каросерията и оклюмали се разпръснаха по улицата. Хлопна се врата, още една фигура се отдели от камиона, постоя малко, а после бавно тръгна право към каруцата.
— Насам идва — съобщи чичо Юра. — Ти, такова, Андрей… Ти не се меси в разговора. Аз ще приказвам.
Човекът се приближи до каруцата. Явно беше от така наречените милиционери — в късо тясно палтенце с бяла лента на ръкавите. На рамото му, с дулото надолу, висеше винтовка.
— А, фермери — каза милиционерът. — Здрасти, момчета.
— Здрасти, ако не се майтапиш — отвърна чичо Юра, след като помълча малко.
Милиционерът се смути, някак колебливо завъртя глава, после каза стеснително:
— Хлебец за продан нямате ли?
— Хлебец му се прищяло — рече чичо Юра.
— Е, може месце да имате, картофки…
— Картофки му се прищели — рече чичо Юра.
Милиционерът съвсем се обърка, подсмръкна, въздъхна, погледна към камиона и изведнъж с някакво облекчение изкрещя: „Абе там, ей там се въргаля още един! Очи нямате ли, задници такива! Ей там лежи един изгорял!“, след което хукна по паважа, шляпайки тежко с плоските си стъпала. Личеше как ръкомаха и се разпорежда, а омърлушените хора тихо и неясно му се зъбят, влачат нещо тъмно, после с мъка го разлюляват и го мятат в каросерията на самосвала.
— Картофи му се прищели — мърмореше под носа си чичо Юра. — Месо!..
Камионът тръгна и мина съвсем близо край тях. От него лъхна ужасно на опърлена козина и изгоряло месо. Каросерията беше пълна догоре, зловещи сгърчени силуети проплуваха на фона на слабо осветената стена на къщата и Андрей изведнъж усети, че го полазват ледени тръпки: сред ужасната камара стърчеше възбяла човешка ръка с разперени пръсти. Хванати един за друг и за борда на самосвала, оклюманите хора в каросерията се тълпяха край кабината. Бяха пет-шест души, прилични на вид хора с шапки.
— Погребална команда — рече чичо Юра. — Така е. Сега ще ги изхвърлят на бунището и шапка на тояга… Ехе, а там Стас вече ни маха! Ди-и-й!
В осветената мъгла отпред се мяркаше дългата нескопосана фигура на Стас. Когато каруцата се изравни с него, чичо Юра се наведе, вглеждайки се в Стас, и почти с уплаха попита: