— Какво ти има, братле? Какво става с тебе?
Стас, без да отвръща, подскочи, опитвайки се да се качи в каруцата, но се плъзна по ритлата, ядно изскърца със зъби, после се хвана с две ръце и започна да мърмори нещо със задавен глас.
— Какво му има? — шепнешком попита Селма.
Каруцата бавно трополеше нататък, където все по-силно ревяха мотори и гърмяха изстрели, а Стас крачеше редом, хванал се с две ръце за ритлата, сякаш вече нямаше сили да се метне вътре, докато чичо Юра най-сетне не се наведе да го вдигне на капрата.
— Какво ти е, бе? — гръмогласно попита чичо Юра. — Можем ли да вървим нататък? Абе, човек, говори по-разбрано, какво ломотиш?
— О, Света Богородице — каза Стас с ясен глас. — Ама защо правят това? Кой им е наредил такова нещо?
— Тпр-рру! — проехтя викът на чичо Юра.
— Не, ти давай, карай нататък — рече Стас. — Можем да вървим. Само дето не е за гледане… Пани — обърна се той към Селма, — вие изобщо не бива да гледате, извърнете се, гледайте натам… а най-добре ще е изобщо да не гледате.
Дъхът на Андрей секна, той погледна към Селма. Тя зяпаше като изтървана.
— Давай, Юра, давай… — мърмореше Стас. — Абе подкарай я по-бързо тая мърша, какво се мъкнеш едва-едва! Давай по-бързо! — изрева той. — В галоп! В галоп!
Конят препусна в галоп, сградите отляво свършиха, мъглата изведнъж се отдръпна, разсея се и пред тях се ширна Булевардът на павианите — шумотевицата явно идваше оттук. Редица камиони с работещи на празен ход двигатели беше заприщила в полукръг булеварда. В камионите и около тях стояха хора с бели ленти, а по булеварда, сред горящите дървета и храсти, бягаха с рев и писъци хора в раирани пижами и съвсем обезумели павиани. Всички те се препъваха, падаха, катереха се по дърветата, падаха на земята заедно с клоните, опитваха се да се скрият в храстите, а хората с бели ленти непрестанно стреляха с винтовки и картечници. Булевардът беше осеян с множество неподвижни тела, някои димяха и тлееха. Със съскане от един камион се изля дълга огнена струя, обвита с облаци черен дим, и още едно дърво, отрупано с черни гроздове от павиани, лумна като огромен факел. Някой изпищя с нетърпимо висок фалцет, надвиквайки целия този шум: „Аз съм здрав! Това е грешка! Аз съм нормален! Това е грешка!..“
Всичко това, като се тресеше и подскачаше, отекваше болезнено в ребрата, като ги облъхна със зной и задуши със смрад, като ги оглуши и блъсна в очите, премина край тях и след минута остана назад, блещукащата мъгла отново се сгъсти, но чичо Юра още дълго караше коня да препуска, яростно му подвикваше и плющеше с поводите. „Дявол знае какво става — обезсилен, тъпо повтаряше Андрей, облегнат на Селма. — Дявол знае какво става! Тия са пощурели, загубили са си ума при вида на кръвта… Безумци са завладели града, безумни кръволоци се разпореждат тук, това вече е краят на всичко, та те няма да спрат, та те после ще се захванат и с нас…“
Каруцата внезапно спря.
— Така няма да стане — рече чичо Юра, като се извърна с цялото си тяло. — Друго трябва за тая работа… — Той затършува из чувалите в каруцата, измъкна една голяма стъкленица, захапа тапата със зъби, изплю я и започна да пие на големи глътки направо от бутилката. После я подаде на Стас, изтри устата си и рече: — Трепете значи… Експериментът… Добре. — Извади от горния си джоб сгънат вестник, грижливо откъсна ъгъла и бръкна за тютюн. — Здравата пипате. Ох, че здравата! От яко по-яко!..
Стас предаде бутилката на Андрей, но той поклати глава. Селма я взе, отпи две глътки и я върна на Стас. Всички мълчаха. Цигарата на чичо Юра димеше и препукваше, гърлото му клокочеше като на огромен пес, после той неочаквано се обърна и оправи поводите.
Когато преминаха последната пресечка преди завоя на Клозетната улица, мъглата пред тях внезапно се озари от светлината и се дочу някаква глъч. На кръстовището, направо сред улицата, осветена от прожектори, пъплеше, бучеше и се люшкаше огромна тълпа. Такова гъмжило от народ беше, че изобщо не можеха да преминат.
— Митинг някакъв има — каза чичо Юра, извръщайки се към тях.
— Туй вече си е в реда на нещата — омърлушено се съгласи Стас. — Щом се заловиха да разстрелват, веднага почват и митингите… Никак ли не можем да заобиколим?
— Чакай малко, братле, а защо трябва да заобикаляме? — рече чичо Юра. — По-добре да чуем какво говорят хората, може пък да кажат нещо за слънцето… Я, гледай колко от нашите са тука. Пълно е.