Многогласният шум затихна и над тълпата се разнесе, усилван от микрофони, напрегнат гневен глас:
— … И още веднъж повтарям! Безпощадно! Ние ще изчистим Града!.. От мръсотията!.. От нечистата сила!.. От всички всевъзможни търтеи и паразити!.. Крадците — на бесилката!..
— А-а-а! — изрева тълпата.
— Който взема подкупи — на бесилката!
— А-а-а!
— Който тръгне срещу народа, го чака бесилката!
— А-а-а!
Андрей вече можеше да разгледа оратора. В центъра на тълпата се издигаше осеяният с нитове страничен капак на някаква военна машина, а над капака, вкопчил се с две ръце за него, озарен от синята светлина на прожектор, поклащаше назад-напред дългото си, пристегнато в черно, туловище и широко раззинваше изпръхналата си от викане уста бившият офицер от вермахта, а сега ръководител на партията „Радикално възраждане“ Фридрих Гайгер.
— И това ще бъде само началото! Ние ще въведем в града наш, истински народен, истински човешки ред! Пет пари не даваме за разните му там Експерименти! Ние не сме морски свинчета! Не сме питомни зайци! Ние сме хора! Нашето оръжие са разумът и съвестта! Няма да позволим на никого! Да се разпорежда с нашата съдба! Сами ще се разпореждаме със съдбата си! Съдбата на народа трябва да е в ръцете на народа! Съдбата на хората трябва да е в ръцете на хората! Народът повери съдбата си на мен! Той ми повери! Своите права! Своето бъдеще! И аз се кълна! Че ще оправдая това доверие!..
— А-а-а!
— Аз ще бъда безпощаден! В името на народа! Аз ще бъда жесток! В името на народа! Аз няма да допусна никаква вражда! Край на всякакви борби между хората! Никакви комунисти! Никаква социалисти! Никакви капиталисти! Никакви фашисти! Стига сме се борили един срещу друг! Ще се борим един за друг!..
— А-а-а!
— Никакви партии! Никакви националности! Никакви класи! Всеки, който проповядва вражда — на бесилката!
— А-а-а!
— Ако бедните продължават да се борят против богатите! Ако комунистите продължават да се борят против капиталистите! Ако черните продължават да се борят против белите! Нас ще ни смажат! Нас ще ни унищожат!.. Но ако ние! Се изправим рамо до рамо! С оръжие в ръка! Или с миньорски чук! Или с дръжка на плуг! Тогава няма да се намери сила! Която би могла да ни разгроми! Нашето оръжие е единството! Нашето оръжие е истината! Колкото и страшна да е тя! Да, нас ни примамиха в капан! Но, кълна се в бога! Звярът е твърде голям за този капан!..
— А! — се накани да изреве тълпата и замлъкна стъписана. Грейна слънцето.
За пръв път от дванадесет дни насам грейна слънцето, златният диск пламна на обичайното си място, ослепи и опари сивите безцветни лица, блесна непоносимо в стъклата на прозорците, съживи и породи милиони багри — и черните стълбове дим над далечните покриви, и увяхналата зеленина на дърветата, и червените тухли под изпадалата мазилка…
Тълпата неистово изрева и Андрей викна заедно с всички. Наоколо ставаше нещо невъобразимо. Към небето полетяха шапки, хората се прегръщаха и плачеха, някой стреляше във въздуха, друг, изпаднал в див възторг, замеряше с тухли прожектора, а Фриц Гайгер, извисил се над всичко това като господ бог, изрекъл: „Да бъде светлина“, сочеше с дългата си черна ръка слънцето, облещил очи и гордо вдигнал глава. После гласът му отново се възнесе над тълпата:
— Виждате ли?! Те вече се уплашиха! Те треперят пред вас! Пред нас! Късно е, господа! Късно е! Пак ли искате да щракнете капана? Но хората вече се измъкнаха от него! Никаква прошка за враговете на човечеството! За спекулантите! За паразитите! За разхитителите на народните блага! Слънцето отново е с нас! Ние го изтръгнахме от черните лапи! На враговете на човечеството! И повече никога! Няма да го дадем! Никога! На никого!..
— А-а-а!
Андрей се опомни. Стас го нямаше в каруцата. Чичо Юра, широко разкрачен, стоеше на капрата, размахваше картечницата и ако се съдеше по зачервения му врат, също ревеше като луд. Селма плачеше, блъскайки с юмручетата си но гърба на Андрей.
„Хитро измислено — сдържано си помисли той. — Толкова по-зле за вас. А аз какво правя тук? Трябва да бягам, а аз си седя…“ Превъзмогвайки болката в хълбока, Андрей се изправи и скочи от каруцата. Ревящата тълпа наоколо вреше и кипеше. Той се запровира напред. Отначалото се пазеше, опитвайки се да се защити с лакти, но нима човек можеше да остане здрав и читав в тази бъркотия!.. Облян в пот от болките и пристъпите на виене на свят, той се тикаше, блъскаше се, настъпваше нечии крака, дори се ръгаше и накрая все пак се добра до Клозетната улица. И през цялото време след него гърмеше гласът на Гайгер: