— Омразата! Омразата ще ни води! Стига с тази фалшива любов! Стига с тези юдински целувки! На предателите на човечеството! Аз, самият, ви давам пример за свята ненавист! Аз взривих бронираната кола с жандармите кръвници! Тук, пред очите ви! Аз заповядах да обесят крадците и гангстерите! Тук, пред очите ви! Аз с желязна метла ще измета всичко нечисто и нечовешко от нашия град! Аз нямах милост към себе си! И получих свещеното право да нямам милост към другите!..
Андрей се шмугна във входа на редакцията. Вратата беше заключена. Той злобно я срита и стъклата издрънчаха. Започна да блъска с всички сили, като шепнеше ужасни ругатни. Вратата се отвори. На прага стоеше Наставника.
— Влез — каза той, като му направи път.
Андрей влезе. Наставника залости вратата и се обърна. Лицето му беше бяло като платно с тъмни кръгове под очите, той непрекъснато облизваше устните си. Сърцето на Андрей се сви — никога досега не беше го виждал толкова потиснат.
— Нима положението е чак толкова страшно? — попита Андрей с отпаднал глас.
— Нима я… — Наставника безизразно се усмихна. — Хубаво се наредихме.
— А слънцето? — каза Андрей. — Защо го изключихте?
Наставника сплете ръцете и започна да се разхожда из вестибюла.
— Та ние изобщо не сме го изключвали! — тъжно рече той. — Стана авария. Непредвидена. Никой не очакваше.
— Никой не очакваше… — повтори Андрей с горчивина в гласа. Той смъкна шлифера си и го захвърли на прашния диван. — Ако не беше угаснало слънцето, всичко това нямаше да се случи…
— Експериментът вече не може да се контролира — промърмори Наставника, като се извърна.
— Вече не може да се контролира… — отново повтори Андрей. — Никога и през ум не ми е минавало, че ще дойде време, когато Експериментът няма да може да се контролира.
Наставника го погледна изпод вежди.
— Ами… Ти донякъде си прав… На всичко това би могло да се погледне и по този начин… Експеримент, който не може да се контролира, също е Експеримент. Възможно е да се наложи някои неща малко да се променят… наново да се внесат известни корекции. Така че ретроспективно — ретроспективно! — тази непрогледна тъма вече ще се разглежда като неразделна част от програмата на Експеримента.
— Ретроспективно… — още веднъж повтори Андрей. Обзе го безразсъдна сляпа злоба. — А сега какво ще ни заповядате да правим, а? Да се спасяваме ли?
— Да. Да се спасявате. И да спасявате.
— Кого да спасяваме?
— Всички, които могат да бъдат спасени. Всичко, което все още може да се спаси. Та нали все още има някой или нещо за спасяване!
— Ние ще се спасяваме, а Фриц Гайгер ще провежда Експеримента, така ли?
— Експериментът си остава Експеримент — възрази Наставника.
— Ами да — каза Андрей. — От павианите до Фриц Гайгер.
— Да. До Фриц Гайгер и през Фриц Гайгер, и въпреки Фриц Гайгер. Та няма заради Фриц Гайгер да си теглим куршума, я! Експериментът трябва да продължи… Нали животът продължава въпреки някакъв си там Фриц Гайгер. Ако си се разочаровал от Експеримента, спомни си, че има и борба за живот…
— И борба за съществуване — криво усмихнат, рече Андрей. — Че то сега какъв живот ще е!
— Това ще зависи от вас.
— А от вас няма ли?
— Много малко неща зависят от нас. Вие сте много, вие ще решавате всичко тук, а не ние.
— Преди говорехте другояче — каза Андрей.
— Преди и ти беше друг! — възрази Наставника. — И също приказваше другояче!
— Страхувам се, че извърших сума дивотии — произнесе бавно Андрей. — Страхувам се, че просто бях глупав.
— Ти се страхуваш не само от това — с хитра усмивка отбеляза Наставника.
Сърцето на Андрей замря, както това става, когато човек пада насън. И той каза грубо:
— Да, страхувам се. От всичко се страхувам. Наплашен човек съм аз. Вас някога ритали ли са ви с ботуши в слабините?… — Хрумна му нова мисъл. — Ама и вие, самите, малко се страхувате? Не е ли така?
— Естествено! Нали ти казвам, че Експериментът вече не може да се контролира…
— Стига вече! Експериментът, та Експериментът… работата не е в експеримента. Започнаха с павианите, а после сме ние, а след това ще дойде и вашият ред, нали така?…
Наставника не му отговори. Най-страшното беше, че Наставника не обели нито дума по този въпрос. Андрей чакаше ли, чакаше, но Наставника продължи мълчаливо да кръстосва вестибюла, като безцелно местеше креслата от едно място на друго, бършеше с ръка прахта от масичките и дори не поглеждаше към Андрей.
Някой потропа на вратата — първо с юмрук, а после започна да я рита. Андрей отвори, на прага стоеше Селма.