— Остави ме там, без да ти мигне окото! — възмутено каза тя. — Едвам се промъкнах през навалицата!
Андрей стеснително се огледа. Наставника беше изчезнал.
— Извинявай — рече той. — Не можех да се занимавам с теб.
Трудно му беше да говори. Мъчеше се да сподави ужаса от самотата и чувството за беззащитност. Тон тръшна силно вратата и побърза отново да я залости…
ТРЕТА ТРЕТА
В редакцията нямаше никой. Явно сътрудниците се бяха разбягали, щом бе започнала стрелбата около кметството. Андрей обикаляше по стаите, равнодушно оглеждаше разхвърляните книжа, обърнатите столове, мръсните съдове с остатъци от сандвичи и чашите с утайка от кафе. Някъде из дебрите на редакцията ставаше нещо странно — оттам се чуваше гръмка, бодра музика. Селма го следваше, като го държеше за ръкава. Тя постоянно му натякваше нещо, заяждаше се, но той изобщо не я слушаше. „Защо ли се домъкнах тука — мислеше си Андрей. — Всички до един са духнали и правилно са постъпили, то и аз можех да си седя в къщи, изтегнат на леглото, да си милвам нещастния хълбок, да дремя и да не ми пука за нищо…“
Той влезе в отдел „Градска хроника“ и видя Изя.
Отначало не разбра, че е Изя. Зад крайното бюро в ъгъла, наведен над разтвореното течение от подшити броеве на вестника, стоеше, небрежно подпрял се на широко разтворените си лапи, остриган външен човек с подозрителна сива, размъкната хламида и едва след миг, когато този човек по твърде познат начин се ухили и с познат до болка жест взе да пощипва брадавицата на врата си, Андрей разбра, че пред него е Изя.
Известно време Андрей стоя на вратата, загледан в него. Изя не го усети, когато влезе, изобщо той не чуваше и не забелязваше нищо — той четеше, а освен това точно над главата му от провесения високоговорител се разнасяха оглушителните акорди на триумфален марш. После Селма нададе страшен писък: „Та това е Изя!“, и като избута Андрей, хукна към него.
Изя рязко вдигна глава, ухили се още по-широко и разтвори ръце:
— Аха! — радостно изкрещя той; — Появихте се!..
Докато те със Селма се прегръщаха, докато той звучно и ненаситно я целуваше по бузите и в устата, докато Селма възхитено пищеше нещо неразбираемо и рошеше уродливо остриганите му кости, Андрей се приближи към тях, потискайки обзелото го мъчително неудобство. Беше почти забранил острото чувство за вина, болезненото усещане, че е предател, което едва не го подкоси оная сутрин в мазето, през миналата година, но сега то отново го прониза, и той се поколеба няколко секунди, преди да се приближи и да протегне ръка. Беше готов да възприеме като нещо съвсем естествено, ако Изя не забележи подадената му ръка и дори ако подметне нещо презрително, и убийствено — той самият сигурно би постъпил точно така. Но като се освободи от обятията на Селма, Изя сграбчи ръката му, стисна я горещо, и с неприкрит интерес попита:
— Къде са те разкрасили така?
— Биха ме — кратко отвърна Андрей. Изя го смая. Изгаряше от желание да му разкаже много неща, но само го попита: — А ти пък откъде се взе тука?
Вместо отговор Изя прелисти няколко страници от подшитото течение и, ръкомахайки, пламенно зачете:
— „… С никакви разумни доводи не може да се обясни яростта, с която правителствената преса хули партията «Радикално възраждане». Но ако си припомним, че тъкмо ервистите — тази млада и още неукрепнала организация, — тъкмо те най-безкомпромисно се изказваха срещу всеки случай на корупция…“
— Остави това — намръщен каза Андрей, но Изя повиши глас:
— „… на беззаконие, административна глупост и безпомощност; ако си спомним, че именно ервистите възбудиха «делото на вдовицата Батон»; ако си спомним, че ервистите първи предупредиха правителството колко безперспективен е блатният данък…“ Белински! Писарев! Плеханов! Ти ли си го писал това или твоите идиоти?
— Добре де, добре… — каза Андрей, вече леко раздразнен, и се опита да измъкне вестниците от ръцете на Изя.
— Не, чакай малко! — крещеше Изя, заплашваше с пръст и ги дърпаше към себе си. — Ето тук има още един бисер!.. Къде беше? А, ето го. „В нашия град има безброй честни хора както във всеки град, населен с труженици. Обаче, ако става дума за политически групировки, само Фридрих Гайгер, единствен, може сега да претендира за високо звание…“
— Стига! — изрева Андрей, но Изя успя да изтръгне от ръцете му вестниците, скри се зад сияещата от радост Селма и като съскаше и пръскаше слюнки на всички страни, продължи оттам: