— Повярвах — кратко отвърна Андрей. Той стисна зъби и взе ожесточено да ръчка огъня с ръжена. — А какво имаше там всъщност?
Изя мълчеше. Андрей се огледа. Изя стоеше, потривайки бавно ръце, и го гледаше със застинала усмивка и с изцъклени очи.
— Интересна работа… — рече той колебливо. — Може пък просто да е забравил? Всъщност не толкова да е забравил… — Той внезапно се оживи и отново клекна до Андрей. — Виж какво, нищо няма да ти кажа, ясно ли ти е? И ако те питат, така и ще отговаряш: нищо не ми каза, запъна се и край. Подхвърли само, че работата се отнася до някаква голяма тайна на Експеримента, и рече, че било опасно да знам тази тайна. И освен това ми показа няколко запечатани плика и като намигаше, ми обясни, че ще раздаде тези пликове на сигурни хора и пликовете ще бъдат отворени, ако Кацман бъде арестуван или, да речем, ако вземе неочаквано да умре. Ясно ли ти е? Имената на сигурните хора не пожела да назове. Така ще кажеш, ако те питат.
— Разбрах — бавно промълви Андрей, втренчил поглед в огъня.
— Така ще бъде по-добре… — рече Изя, също загледан в огъня. — Само че ако те бият… Да знаеш Румер каква гадина е… — Изя потръпна. — А може пък и никой да не те пита. Не знам. Тази работа трябва да се обмисли. Така изведнъж човек не може да прецени всичко.
Той замълча. Андрей продължаваше да разравя горящата, преливаща в червени пламъци купчина, а след малко Изя отново взе да хвърля в камината топове хартия.
— Самите папки не ги хвърляй — каза Андрей. — Нали виждаш, не горят добре… А ти не се ли страхуваш, че може да намерят онази папка?
— А защо трябва да се страхувам? — рече Изя. — Нека Гайгер се страхува… Пък и къде ще я намерят сега, щом веднага не я намериха. Аз я хвърлих в канала, а после дълго време се чудех дали съм улучил… А тебе за какво те дъниха? Според мен ти си в прекрасни отношения с Фриц…
— Не беше Фриц — сякаш насила издума Андрей. — Просто не ми провървя.
В стаята шумно нахълтаха жените и Кенши — те мъкнеха в един шлифер цяла камара писма. След тях, постоянно бършейки се, вървеше Дани.
— Е, сега вече май свършихме — рече той. — Или вие тука измислихте още нещо?
— Я се дръпнете! — подкани ги Кенши.
Сложиха шлифера до камината и всички започнаха да хвърлят писмата в огъня. Камината тутакси забуча. Изя бръкна със здравата си ръка дълбоко в купчината разноцветна изписана хартия, измъкна някакво писмо и ухилен до уши, жадно зачете.
— Кой е казал, че ръкописите не горят? — запъхтян рече Дани. Той седна зад бюрото и запали цигара. — Чудесно си горят според мен… Ама че жега. Да бяхме отворили прозорците, а?
Секретарката изведнъж изписка, скочи и изтича навън, повтаряйки: „Съвсем ми излезе от ума, ах, съвсем ми излезе от ума!..“
— Тя как се казваше? — припряно се обърна Андрей към Кенши.
— Амалия! — промърмори Кенши. — За стотен път ме питаш… Виж какво, сега се обадих но телефона на Дюпен…
— Е, и?
Секретарката се върна с цял куп бележници.
— Всичко това са ваши нареждания, шефе — съобщи пискливо тя. — Съвсем ги бях забравила. Сигурно също трябва да се изгорят, нали?
— Разбира се, Амалия — каза Андрей. — Благодаря, че се сетихте. Изгорете ги, Амалия, изгорете ги… И какво стана с Дюпен?
— Исках да го предупредя — рече Кенши, — че всичко е наред и всички следи са унищожени. А той страшно се учуди за какви следи става дума? Нима е писал нещо такова? Та той току-що бил завършил подробната си кореспонденция за героичния щурм на кметството и в момента работел върху обзорната статия „Фридрих Гайгер и народът“.
— Врътна си опашката като кучка — посърнал, рече Андрей. — Всъщност ние всички сме въртиопашки…
— Тия думи си ги дръж за себе си, недей да мислиш, че всички са от един дол дренки! — озъби му се Кенши.
— Е, извинявай — омърлушено рече Андрей. — Не всички са въртиопашки. Повечето.
Изя неочаквано се ухили.
— Ето на, един умен човек! — Той размаха листа. — „От ясно по-ясно е — взе да цитира Изя, — че такива хора като Фридрих Гайгер изчакват само да ни сполети някоя голяма беда, дори съвсем за кратко време, но чувствително да се наруши равновесието, за да раздухат страстите и на гребена на метежа да изплуват на повърхността…“ Кой го е написал това? — Той обърна листа. — Ами да, разбира се!.. В огъня, в огъня! — Изя смачка писмото на топка и го запрати в камината.
— Слушай, Андрей — рече Кенши. — Не е ли време да помислим какво ще правим занапред?
— Че какво има да му мислим? — промърмори Андрей, ровейки огъня с ръжена. — Все някак ще преживеем и със скръстени ръце…