— Той много искаше да остане — каза Дани, — но господин Убуката го изхвърли. Този цензор ужасно крещеше. „Къде да отида сега? — викаше той. — Вие ме убивате!“ Наложи се дори да залостим вратата, за да не влезе отново. Отначало блъскаше вратата с цялото си тяло, а после се отчая и си отиде… Слушайте, аз все пак ще отворя прозореца. Изнемогвам от жега…
Секретарката се върна и със стеснителна усмивка върху бледите си, никога не виждали червило, устни връчи на Изя целофанов плик с някакви банички.
— М-м! — викна Изя и веднага започна да мляска.
— Ребрата болят ли те? — тихичко прошепна Селма на ухото на Андрей.
— Не — кратко отвърна Андрей, изправи се и като я отстрани, отиде към бюрото. И в този момент иззвъня телефонът. Всички извърнаха глави и се втренчиха в белия апарат. Телефонът продължаваше да звъни.
— Хайде, Андрей! — нетърпеливо рече Кенши.
Андрей вдигна слушалката.
— Да.
— Редакцията на „Градски вестник“ ли е? — делово попита някой.
— Да — каза Андрей.
— Господни Воронин, моля.
— Аз съм.
Отсреща се чу тежко дишане, после връзката се прекъсна.
С разтуптяно сърце Андрей внимателно остави слушалката.
— Те бяха — каза той.
Изя, примлясвайки, изрече нещо неразбрано, като ожесточено кимаше с глава. Андрей седна. Всички го гледаха — напрегнато усмихващият се Дани, навъсеният и разрошен Кенши, жалката изплашена Амалия и пребледнялата, стегнала се Селма. И Изя го гледаше, предъвквайкн и хилейки се, като бършеше омазнените си пръсти в полите на куртката си.
— Какво сте ме зяпнали? — ядосано попита Андрей. — Я се пръждосвайте всички оттука.
Никой не се помръдна от мястото си.
— Защо се ядосваш толкова? — попита Изя, оглеждайки последната баничка. — Всичко ще мине мирно и тихо, както казва чичо Юра. Мирно и тихо, честно и почтено… Само че не трябва да правите резки движения. Все едно, че стоите пред кобра…
Отвън се чу боботене на автомобилен двигател, изскърцаха спирачки, нечий глас изкомандува рязко: „Кайзе, Зеличенко, след мен! Мирович остава тук, пред входа!..“, и някой заблъска с юмрук по вратата.
— Ще отида да отворя — каза Дани, а Кенши подскочи към камината и взе с всички сили да разравя димящото пепелище. Пепелта се разлетя из цялата стая. Дани излезе.
— Не правете резки движения! — викна Изя подире му.
Вратата долу се разтресе и стъклата жално издрънчаха. Андрей се изправи, сложи ръце на гърба си, стисна ги здраво и застана в средата на стаята. Усети, че пак му прималява както по-рано — виеше му се свят и краката му се подкосяваха. Блъскането и трясъците долу сгряха, чуха се недоволни гласове, а после множество крака строполиха по празните коридори. „Сякаш са цял батальон“ — мина му през ума. Андрей заотстъпва и се подпря на бюрото. Усети неприятно треперене в коленете… „Няма де позволя да ме бият — отчаяно си помисли той. — Нека по-добре да ме убият. Пистолета го оставих в къщи… Напразно не го взех… А може пък да е за добро?…“
Право насреща му решително прекрачи прага нисък, пълен човек с хубаво палто с бели ленти на ръкавите и огромна барета с някаква значка. На краката му блестяха великолепно излъскани ботуши, а палтото беше леко и много грозно пристегнато с широк колан, отляво на който тежко бе провиснал чисто нов жълт кобур. След него нахълтаха още някакви хора, но Андрей не ги виждаше. Той като омагьосан се бе втренчил в подпухналото бледо лице с неопределени разплути черти и малките възпалени очички. „Дали пък няма конюнктивит — мярна се някъде в дъното на съзнанието му. — И така е избръснат, та чак блести като лакиран…“
Човекът с баретата бързо огледа стаята и погледът му се спря върху Андрей.
— Господин Воронин? — изви се във въпросителна интонация високият му рязък глас.
— Аз съм — с мъка процеди Андрей, вкопчил се с две ръце за края на бюрото зад гърба си.
— Главният редактор на „Градски вестник“?
— Да.
Човекът с баретата сръчно, но небрежно козирува с два пръста.
— Господин Воронин, имам честта — наду се той като пуяк — да ви връча лично послание от президента Фридрих Гайгер!
Човекът с баретата явно възнамеряваше с ловко движение да измъкне от пазвата си личното послание, но нещо вътре се закачи и му се наложи доста дълго да се рови в дебрите на палтото си, леко изкривен на една страна и с гримаса, сякаш го хапеха някакви насекоми. Андрей го гледаше с вид на обречен и нищо не разбираше — всичко беше някак по-различно от представите му. Очакваше нещо друго. „А може пък да ни се размине“ — мярна се в главата му, но той веднага суеверно пропъди тази мисъл.