Най-сетне посланието беше измъкнато и човекът с баретата го подаде на Андрей с недоволен и малко обиден вид. Андрей взе шумолящия запечатан плик. Беше обикновен пощенски плик — дълъг, светлосин, със стилизирано изображение на сърце, украсено с птичи крила. С познатия едър почерк на плика беше написано: „До Главния редактор на «Градски вестник» Андрей Воронин — лично, конфиденциално. Ф. Гайгер, президент.“ Андрей скъса плика и извади обикновен лист за писма със сини краища.
„Скъпи Андрей! Преди всичко ми позволи от все сърце да ти благодаря за помощта и подкрепата, която непрекъснато чувствувах от страна на твоя вестник през всичките тези последни, решаващи месеци. Сега, както виждаш, положението коренно се промени. Сигурен съм, че новата терминология и някои неизбежни ексцеси няма да те смутят: думите и средствата се промениха, но целите си остават същите. Вземи здраво вестника в ръцете си — ти си назначен за несменяем и пълномощен главен редактор и издател. Набирай си сътрудници по свой избор, разширявай щата, искай нови полиграфически мощности — давам ти пълен картбланш. Приносителят на това писмо — младши адюторът Раймонд Цвирик — е назначен в твоя вестник за политически представител на моето Управление на информацията. Този мъжага, както сам ще се убедиш, не блести с кой знае какъв ум, но добре си разбира работата и особено на първо време ще ти помогне да бъдеш в течение на общата политика. В случай че възникнат някакви конфликти, обръщай се, разбира се, направо към мен. Желая ти успех. Ще покажем на тия либерали поплювковци как трябва да се работи. С приятелски поздрав, твой Фриц.“
Андрей прочете, личното конфиденциално послание два пъти, после отпусна ръка с писмото и се огледа. Всички отново бяха втренчили очи в него — бледи, решителни, напрегнати. Само Изя сияеше като излъскан самовар и тайно от останалите му натриваше носа от разстояние с въображаеми камбички. Младшият адютор (какво ли би могло да означава това, дявол да го вземе, думата ми е някак позната… адютор… коадютор… дали от историята… или пък от „Тримата мускетари“), младшият адютор Раймонд Цвирик също беше вперил очи в него — гледаше го строго, но покровителствено. А до вратата пристъпваха от крак на крак — и те загледани в него — някакви неясни типове с карабини и бели ленти на ръкавите.
— Така — рече Андрей, сгъна писмото и го прибра отново в плика. Не знаеше откъде да започне.
Тогава започна младшият адютор:
— Това ваши сътрудници ли са, господин Воронин? — делово попита той, бавно сочейки надясно и наляво.
— Да — потвърди Андрей.
— Хм… — леко се усъмни господин Раймонд Цвирик, загледан право в Изя, но в този миг Кенши внезапно го запита рязко:
— А вие всъщност кой сте?
Господин Раймонд Цвирик то погледна, а после, изумен, се извърна към Андрей. Андрей се изкашля.
— Господа — рече той. — Позволете ми да ви представя господин Цвирик, младши коадютор…
— Адютор! — с възмущение го поправи Цвирик.
— Какво?… Ах, да, адютор. Не коадютор, а просто адютор… (Кой знае защо, Селма изведнъж прихна и затисна устата си с длан.) Той е младши адютор, политически представител в нашия вестник. Отсега нататък.
— Представител на какво? — не мирясваше Кенши.
Андрей тъкмо се канеше да бръкне отново в плика, но Цвирик с още по-негодуващ тон заяви:
— Политически представител на Управлението на информацията!
— Документите ви! — рязко каза Кенши.
— Какво?! — възпалените очички на господин Цвирик възмутено замигаха.
— Покажете си документите. Пълномощията. Имате ли изобщо нещо друго освен вашия идиотски кобур?
— Кой е този? — пронизително изкрещя господин Цвирик, като отново се извърна към Андрей. — Кой е тези човек?
— Това е господин Кенши Убуката — припряно рече Андрей. — Заместник-главният редактор… Кенши, не са нужни никакви пълномощия. Господинът ми предаде писмо от Фриц…
— Този Фриц пък какъв е? — рече Кенши с отвращение. — Какво общо има тук някой си Фриц?
— Без резки движения! — извика Изя. — Умолявам ви, не правете резки движения!
Цвирик въртеше глава ту към Изя, ту към Кенши. Лицето му вече не лъщеше, то бавно се наливаше с кръв.
— Виждам, господин Воронин — каза тоя накрая, — че вашите сътрудници май не си представят много добре какво именно стана днес! Или напротив! — Гласът му все повече се извисяваше. — Представят си, но по някакъв странен, извратен начин! Виждам тука изгорена хартия, виждам мрачни лица, а не виждам никаква готовност да се пристъпи към работа. В този момент, когато целият Град, целият наш народ…