— А тези какви са? — прекъсна го Кенши, сочейки към типовете с карабините. — И те ли са нови сътрудници?
— Представете си — да! Господин бивш заместник-главен редактор! Това са новите сътрудници. Не мога да ви обещая, че…
— Ще видим тази работа — с непознат, дрезгав глас рече Кенши и пристъпи към Цвирик — На какво основание…
— Кенши! — безпомощно промълви Андрей.
— На какво основание се пените тук? — продължаваше Кенши, без да обръща никакво внимание на Андрей. — Кой сте вие? Как смеете да се държите така? Защо не си показвате документите? Вие просто сте въоръжени бандити, които са нахълтали тук да ни ограбят!..
— Затвори си устата, жълтогъза маймуно! — внезапно изрева Цвирик като луд, хващайки се за кобура.
Андрей политна напред, за да застане между двамата, но в този миг рязко го блъснаха в рамото и пред Цвирик се озова Селма.
— Как си позволяващ такива ругатни пред жени бе, гадино мръсна! — изкрещя тя. — Ти си дебелогъзо говедо! Бандит с бандит такъв!
Андрей съвсем се обърка. Едновременно крещяха и Цвирик, и Кенши, и Селма. С крайчеца на окото си забеляза, че типовете до вратата колебливо се споглеждаха и вдигаха карабините, готови да се намесят, но изневиделица край тях се озова Дани Ли, стиснал за крака тежката табуретка на редактора с метална седалка. Най-страшна от всички, просто да не повярваш на очите си, беше никаквицата Амалия — някак хищно прегърбена и оголила големите си бели зъби, изпъкващи твърде зловещо на издълженото й като на мъртвец лице, тя крадешком се приближаваше към Цвирик, вдигнала като стик за голф над дясното си рамо димящия ръжен… „Помня те аз тебе, к-кучи сине! — неистово крещеше Кенши. — Ти окраде парите за училищата, мръснико, а сега си станал коадютор, а?“ — „Аз вас, всичките, в лайната ще ви навра! Има да ми ядете лайна! Врагове на човечеството!..“ — „Млъкни, курвенска мутро! Млъкни, докато си още жив!..“ — „Без резки движения! Умолявам ви!..“ Безсилен да помръдне, Андрей като омагьосан следеше с очи вдигнатия ръжен. Усещаше, знаеше, че сега ще стане нещо ужасно и непоправимо, и това ужасно нещо вече не може да бъде предотвратено.
— На бесилката ще ви окача! — ревеше като освирепял звяр младшият адютор с лице, налято с кръв, и размахваше огромен автоматичен пистолет. Сред цялата тази врява в суматохата бе успял да измъкне пистолета и сега безразсъдно го размахваше и непрекъснато крещеше пронизително. Тогава Кенши се хвърли срещу него, сграбчи го за реверите на палтото, а Цвирик започна да го блъска с две ръце, внезапно проехтя изстрел, веднага след него втори и трети. Ръженът безшумно се мярна във въздуха и всички се вцепениха.
Цвирик стоеше по средата на кабинета и лицето му бързо посивяваше. С едната си ръка той разтриваше натъртеното от ръжена рамо, а другата му ръка, все още протегната във въздуха, трепереше. Пистолетът се търкаляше на пода. Типовете на вратата — всички зяпнали по един и същи начин — стояха със свалени карабини.
— Аз не исках… — с треперящ глас рече Цвирик.
На пода издрънча падналата от ръцете на Дани табуретка и чак тогава Андрей разбра къде са устремени погледите на всички. Те гледаха към Кенши, който някак странно, бавно-бавно политна назад, притискайки с две ръце гърдите под сърцето си.
— Аз не исках… — повтори с проплакващ глас Цвирик. — Бог ми е свидетел, не исках!..
Краката на Кенши се подкосиха и той меко, почти безшумно се свлече в купчината пепел край камината. От гърдите му се изтръгна неразбираем звук и той с усилие сви колене към корема.
В тоя момент Селма със страшен писък впи ноктите си в тлъстото, лъщящо, сивкавобяло лице на Цвирик, а всички останали се втурнаха, трополейки, към лежащия на пода, наобиколиха го, струпаха се над него, а после Изя се изправи, извърна към Андрей неестествено изкривеното си лице и с високо вдигнати от учудване вежди промълви:
— Мъртъв е… Убит…
Рязък телефонен звън разцепи тишината. Без да съобразява какво прави, Андрей като на сън протегна ръка и вдигна слушалката.
— Андрей? Андрей! — Беше Ото Фрижа. — Жив и здрав ли си? Слава богу, пък аз така се безпокоях за теб! Е, сега вече всичко ще бъде наред. Сега, ако има нещо, Фриц ще ни защити…
Той продължи да бъбри — за колбасите, за маслото, — но Андрей вече не го слушаше.
Клекнала и обхванала главата си с ръце, Селма ридаеше, а младшият адютор Раймонд Цвирик, размазвайки по сивите си бузи кръвта, бликаща от дълбоките драскотини, все повтаряше и повтаряше като развалена грамофонна плоча: