Труповете бяха облечени с прости селски дрехи, издаващи произхода им. Лесна плячка, която Арон бе предоставил за пиршество, на него и на желаната красавица Ксинтия.
Четирите същества, които със затаен дъх наблюдаваха какво става вътре, почувстваха притегателната сила на клокочещата от гърлата на жертвите кръв. Тогава граф де Мол прошепна:
— Спокойно, ще изчакаме доказателства и после ще нахлуем. Има достатъчно и за нас, но първо търпение! Да чуем какво говорят.
Арон и Ксинтия бяха напълно променени. Както и предния ден пленителната Ксинтия сияеше с пълна сила, дори като че ли бе още по-изящна и красива. Едва устояващият на съблазънта да я обладае Арон, се бе подпрял на крилото си. От грозните му уста течаха кървави остатъци плът.
— Скъпа, стадото е наше. Аз не мога без теб и съм решил да ти направя предложение. Искам те! След това пиршество съм пълен с любовна сила — започна с искрящи очи Арон. — Повече не мога. Не устоявам на красотата ти. Дори с цената на всичко, което поискаш от мен.
— На всичко!? — обви се Ксинтия около изроденото му тяло и с прелъстително движение на ръката хвана Арон за бедрото. — Дори ако ти разкажа за едно мое невнимателно престъпление, за което съжалявам?
— Да, божество мое! И да не си го погребала този твой граф, то аз ще ти простя. Само ми кажи къде е трупът му и ще идем да го заро вим — ухили се противно водачът на стадото.
— Той е жив! Аз го направих „летящ прилеп“ и днес го видях в „Стария лъв“. Сега ще ми простиш ли? — този път красавицата просто седна на люспестите му крака и впи двойния си език в разкривената му уста.
Отначало той искаше да я отблъсне, но страстта така заговори в него, че тялото му затрепера и я обгърна с крилете си. Тогава със затворени очи започна да я опипва по всички интимни части на тялото. Когато напипа една пухкава част от тяло, което бе чуждо, ококори очи.
— Габриеле…!? Какво става по дяволите тук? — изненадан изрева с пълно гърло Арон и като опарен се отдръпна, запокитвайки и двете „жени-прилепи“ надалече от себе си. — Заго вор? Предателство!? О-о…!
След търпеливо изчакване четворката бе нахлула в гостната и Габриеле, с тихи стъпки, бе изненадала Арон. Дионисий се нахвърли върху водача и с огромната си маса го повали на земята. Със силата, която притежава „летящ прилеп“, можеше трудно да се прецени кой ще е победител. Арон също бе мощен и не случайно водач на стадото. Резкият му отскок залепи и двамата на тавана, който бе висок най-малко няколко метра. С двойно салто във въздуха граф де Мол също се намеси в борбата. Почти сплеснати от удара, вкопчените един в друг смъртни врагове се бореха за Усмирителя. Дионисий знаеше къде е и искаше да се докопа до него, преди Арон да може да го използва.
Част от ръката и езика на водача висяха откършени и това му причиняваше болка. Без тях той трудно можеше да стигне до целта си. Тогава граф де Мол с точен и премерен скок довърши борбата. Той откърши и другото крило и с бързо движение изпревари Дионисий, като впи острото жило на опашката си в артерията на Арон. Оттук натам бе лесно да достигне Усмирителя.
Усмирителят или по-точно душа на почти съвършена субстанция, водеща началото си от старо време, бе самият Одисей. Като дух от затворено шише, той бе готов да изпълнява нареждания на притежателя си. В случая граф де Мол бе новия господар.
— На вашите услуги, графе! — зачака заповед Одисей.
— Как да парализирам другите?
— С езика си ме извади, а с крилото ме насочи към дадения обект и той ще бъде под твоя власт.
След минути всички бяха подчинени на графа. Притиснати един до друг те лежаха на каменния под и с пречупени крила и изтръгнати езици чакаха последните си мигове. Единственно Ксинтия бе в ръцете на Уйлям и със сълзи на очи го зацелува с изваяните си устни.
За де Мол всичко бе решено и ясно. Той искаше да освободи душите, да скъса сребърните нишки и да пусне субстанциите сами нагоре.
— Скъпа, да вървим към стадото. Имаме много работа. Ние също трябва да умрем, но ще се видим в Отвъдното. Може би няма да си спомняш за съществуването си като Ксинтия от Недерландия, нито пък за мен, но сигурно ще се вселим в други тела и навярно ще бъдем пак заедно — каза гордият граф с решителен тон.
С помощта на Одисей той скъса сребърните нишки на летящите влечуги и замъкът засия ка-то огрян от сто слънца.
— Умирам! Това е краят! Какво ли ме чака!? — изрече с трудност мъжът, намиращ се в сферата на Йоманда-Райдсма. — Или всичко е едно нищо? Напразни илюзии за продължаване в Отвъдното.