— Докажи това. — Пруит видя искрица надежда в очите на Кемрън. — Докажи го или ме убий. Ако ми докажеш, ще променя нареждането, но няма да отстъпя пред продажен агент. Предпочитам да умра. Избирай.
Кемрън въздъхна няколко пъти, сетне хвърли ножа в мивката и блъсна юмрук в дланта си. Погледна Пруит.
— По дяволите! Нямам никакви доказателства! Само моята дума и тези рани. — Той нави ръкавите на ризата си. Пруит видя многобройните белези.
— Може да си ги получил и на друго място.
— Така е, но ги получих при срещата ми с Потър. Повечето време се търкалях и лазех по земята. Някой го простреля в гърдите и се опита да стори същото и с мен, но успях да избягам.
Пруит се смръщи и го погледна.
— Защо някой ще иска да направи това?
— Поради онова, което зная. Заради онова, което учените от Атена ми разказаха, преди група главорези да щурмува склада и да ги избие.
Пруит пое дълбоко дъх, припомняйки си противоречието между разпечатката от компютъра на Джордж и съобщението на Хигинс за инцидента.
Кемрън въздъхна.
— Добре, Том. Нека да започна отначало.
Пруит стана, облегна се на стената и продължи да разтрива гръдния си кош.
— Продължавай, Кемрън. Слушам те.
Кемрън се прокашля и започна да разказва всичко, което знаеше — за първата среща с Мари Гийю, за онова, което му съобщиха в склада учените от Атена, за инцидентите в Ботаническата градина и на летището. Говореше тихо и спокойно, с отмерени думи. Когато привършваше, Пруит вече беше затворил очи, изпитвайки угризения. Душата му се изпълни с неистов гняв срещу Хигинс и с горест за младия Джордж. Огънят в стомаха му го прояде.
Париж, Франция
В сини джинси и фланелка под коженото яке Мари Гийю приближаваше хотела, носейки плик с покупки от пазара на няколко преки оттук. Макар и външно спокойна, в главата й цареше хаос. Беше осем сутринта. Четиринайсет часа без никакви вести от Кемрън. Къде си, Кемрън? Успя ли да напуснеш Париж? Намери ли помощ? По дяволите!
Мислите й секнаха, когато забеляза след себе си трима мъже с пардесюта. Откъде се взеха? Тя ускори крачки, мъжете също. Мари хвърли покупките и се втурна към хотела. Други двама, също в пардесюта, вече стояха до входа. Тръгнаха насреща й. Тя спря и погледна назад. Тримата тичаха към нея. Един от тях вдигна в ръка служебната си карта.
— Г-жа Гийю?
Докато приближаваха, Мари разпозна картата. ЦРУ! Хванали са Кемрън и сега идват за мен!
Инстинктивно тя се втурна през улицата. Хората от ЦРУ затичаха след нея.
— Моля ви! Спрете! Вие не разбирате! — викаше единият, но в мислите си тя виждаше само убийците, които преследваха Кемрън край реката.
Свежият утринен въздух изпълни дробовете й, докато тичаше през тясната, засадена с мека трева ивица от другата страна на улицата. Краката я боляха, но тя продължи да тича, дишайки тежко, докато навлезе в малък парк. Дръвчетата от двете й страни се размиха в някаква зелена стена, тя се мъчеше да увеличи дистанцията, но губеше сили, зави й се свят. Не беше в състояние да издържи дълго в същото темпо. Трябва да намали…
Изведнъж силна ръка я сграбчи изотзад и я свали на земята зад редица храсти край дръвчетата. Мари яростно зарита, като с лявата си ръка се мъчеше безуспешно да докопа зад себе си нападателя: я кичур коса, я ухо, може би ще успее да издраска лицето му, да го стисне за гърлото… каквото и да е. Но мъжът притискаше здраво устата й с едната си ръка, а с другата блокираше дясната й ръка.
Вече бясна, Мари почувствува как силните ръце я обръщат.
Животни! Вие сте глутница животни!
Издърпа дясната си ръка и се опита да го издраска по шията, но той бързо парира несръчното й движение с лакът. Все още замаяна от краткото, но изнурително тичане, без да обръща внимание на онова, което говореше човекът от ЦРУ, Мари продължаваше безуспешните опити да ритне или да блъсне агента, който лесно блокира всичките й удари.
— Г-жа Гийю, изслушайте ме! — дочу най-сетне думите му, докато той я държеше за раменете. — Всичко е наред! Кемрън е добре! Дойдохме да ви заведем при него. Той е в безопасност във Вашингтон и скоро вие ще бъдете с него.
Очите на Мари се премрежиха. Помисли, че разсъдъкът й си прави лоши шеги с нея, карайки я да вярва на нещо, което тя така отчаяно се молеше да излезе истина. Упорито не искаше да вярва на ушите си, но ето че пак чу същото.