— Добре, момчета! — рече Зийгъл. — Чухте какво каза генералът! Всички навън. Онези, които ще участвуват, стройте се зад вашите снаряжения. Останалите обратно в лагера. Свободни сте!
Ортис и другите станаха и тръгнаха да излизат. Докато посягаше да сложи черните си очила, Франсиско видя, че всеки боец от „Мамбо“ беше застанал мирно зад снаряжението си. Ортис изпъчи гърди и вирна брадичката си. Той беше от „Мамбо“, най-добрите от седми оперативен отряд „Делта“ на американските специални части.
Той застана мирно до Зимър, докато Зийгъл и Олсън дойдоха навън, следвани от цивилните. Олсън погледна към Зийгъл, сетне огледа войниците.
— Гордеем се с вас, момчета. На добър час.
— Благодаря ви, сър — отговори Зийгъл, направи кръгом и огледа взвода. — Да се размърдаме. Свободно! Вземайте снаряжението и се качвайте на камиона. По-живо, момчета!
Ортис последва редицата от войници, които пресичаха настилката към очакващия ги камион. Всичко ставаше твърде бързо. Усети как го увлича общото вълнение, възможността да влезе в бой. Чу̀вал беше, че когато настъпи такъв момент, почти нямаш време да реагираш, нито да мислиш. Вземат връх придобитите в „Мамбо“ по време на занятия и изострени докрай инстинкти. Той разбра сега защо бяха необходими изнурителните учения, непрекъснатият ад, който той и неговите войници търпяха ден след ден в негостоприемните джунгли на Панама. Всичко това го беше подготвило за този момент, за онова, което сега родината му очакваше от него да направи. Ортис се усмихна. Чувствуваше, че е готов, че има необходимите качества и е способен да изпълни задачата, но усмивката бързо изчезна от лицето му. Макар че инстинктивно се чувствуваше подготвен, логичният му ум му диктуваше да не е прекалено самоуверен, да не подценява врага. Той беше извлякъл две важни поуки от махалата. Първо, никога не подценявай врага. Винаги очаквай неочакваното. Второ, направѝ неочакваното, изненадай врага, не му позволявай да отгатва ходовете ти. Всеки, който последователно се придържаше към това кредо, увеличаваше десеторно шансовете си да оцелее.
Ортис скочи последен отзад в камиона и вдигна капака. Той тръгна надолу по рампата. Возиха се по-малко от минута. Ортис дори не успя да се разположи удобно.
— Слизай! — извика Зийгъл, като обиколи откъм задната част на камиона.
Ортис и Зимър свалиха задния капак и скочиха, издърпаха снаряжението си. Ортис погледна през дясното си рамо и видя неясните очертания на светлосивия „Локхийд С-141 Старлифтър“, спрял на десетина метра от тях. Горещите струи пара от четирите големи турбореактивни двигателя и нажеженият въздух над напуканата писта го превръщаха в олюляващ се мираж срещу слънцето, но Ортис успя да различи отворената врата в кърмовата му секция. Един джип на военната полиция с хората от ЦРУ профуча край тях и спря до самолета.
— Добре, да тръгваме! — извика Зийгъл.
Ортис взе снаряжението си и закрачи след Зимър към очакващия ги самолет.
Кемрън слезе от джипа и загледа войниците, които приближаваха самолета.
— Е, какво мислиш за „Мамбо“, Кемрън? — попита Пруит от предната седалка на джипа.
Кемрън погледна началника си, сетне Мари, която седеше отзад, после отново Пруит.
— Изглеждат много млади и незакалени. Никой от тях още не е участвувал в истинска битка. Дори командирът им.