Белият дом
Президентът седеше във въртящото се кожено кресло в Овалния кабинет и гледаше как Карлтън Стайс от другата страна на бюрото се опитваше да се свърже по телефона с всички заинтересувани лица. Последните новини от „Лайтнинг“ бяха обезпокоителни. Двамата астронавти буквално щяха да умрат от задушаване.
Президентът стана и блъсна юмрук в дланта си, сепвайки Стайс. Сетне изсумтя и се обърна към прозорците, които гледаха към южните градини. НАСА би трябвало да направи нещо. Нещо, но какво?
— Мисля, че всички са на линия, сър — рече Стайс.
Президентът му даде знак да натисне копчето на интеркома. Стайс го включи.
— Том, чуваш ли ме? — попита президентът, докато сядаше отново в креслото.
— Здравейте, господин президент — прозвуча гласът на Пруит.
— Добре. Чакай така, Том.
— Да, сър.
— Хънтър, там ли си?
— Да, господин президент.
— Том, чуваш ли ме още?
— Да, сър.
— Добре, господа, разговаряме по сигурна линия. Искам да съм в течение на всичко, което става. Бога ми, всичко. Ясно ли е?
— Да, сър! — беше единодушният отговор.
— Добре. Том, какво е положението при теб?
— Излетяхме от „Хауърд“ преди два часа, сър. Надяваме се да пристигнем във Френска Гвиана след час. Взводът е въоръжен и инструктиран подробно.
— До каква степен им имаш доверие като експерт по специалните операции?
— Ами, ако съдя по онова, което чух от генерал Олсън, сър, този отряд… те се наричат „Мамбо“… е кажи-речи най-добрият. По мое мнение шансът им да успеят е над петдесет процента.
— Петдесет процента? Защо толкова малко? Нали току-що ми каза, че са най-добрите?
— Господин президент, като имам предвид краткото предизвестие и факта, че не познават базата, която ще атакуват, вярвам, че…
— Нямаме ли за това разузнаване чрез спътници? А и тази жена Гийю не дава ли допълнителни сведения?
— Ъ… да, сър, и всеки човек поотделно имаше възможност да се запознае с всички данни за обекта, с които разполагаме.
— Тогава?
— В миналото… искам да кажа, при операции, в които съм участвувал… винаги имахме възможност да построим макет на обекта и да тренираме седмица-две, преди да нападнем действително. Това е разликата, сър. Без да са запознати с базата, шансовете са почти против тях.
— Предполагам, че ще трябва да живея с такива шансове до края на мандата си. Хънтър?
— Да, сър.
— Какво е положението със совалката?
— „Лайтнинг“ има кислород за по-малко от трийсет часа, сър.
— Какво възнамерявате да предприемете?
— Полагаме всички усилия да изстреляме „Атлантис“, сър, но дали ще успеем навреме е въпрос.
— Обясни ми.
— „Атлантис“ беше издигната на подвижната пускова платформа само преди два дни, сър. По програма тя трябваше да бъде изстреляна едва след десет дни. Сега се опитваме да направим това за по-малко от двайсет и четири часа. Ще направим всичко, каквото зависи от нас, но не се решавам на прибързано изстрелване, което крие риск от нови проблеми. Искам да кажа, да не станат два изпаднали в беда космически кораба вместо един.
— Как се оправяте с печата по този въпрос?
— Държим ги на разстояние под предлог, че „Атлантис“ ще се присъедини към „Лайтнинг“ за тренировка на действия при извънредни обстоятелства. Обяснихме, че това е част от цялостната стратегия на НАСА модулите на „Фрийдъм“ да бъдат напълно готови за действие до края на десетилетието.
— Смяташ, че наистина са склонни да ви повярват?
— Така мисля, сър. Пресконференцията протече сравнително добре.
Президентът разтри слепоочията си с крайчеца на пръстите, пое дълбоко дъх и го издиша. Отвори очи.
— Изслушай ме, Хънтър. Нямаме време. Тук става въпрос за живота на двама астронавти. Искам от всички вас да направите необходимото да изстреляте „Атлантис“ колкото може по-бързо в рамките на човешките възможности, без, повтарям, без да накърнявате сигурността на „Атлантис“ и на нейния екипаж.
— Повярвайте ми, господин президент, правим всичко възможно да я изстреляме колкото може по-бързо.
— Зная, Хънтър, зная. Това е всичко засега, господа. И двамата имате пряк достъп до моя кабинет по всяко време на денонощието. Може да съм зает с други неща, но министърът на отбраната ще движи този въпрос в мое отсъствие. Помнете, че секретността е изключително важна в случая. Разбрахме ли се?