— Слушай, Том, вече не съм онзи войник от специалните части, който ти завербува преди петнайсет години. Играта оттогава се усложни страхотно, а аз не съм поддържал формата си. Зная възможностите си. Казвам ти, нямам подготовката. Тези нови отряди от специалните части като „Мамбо“ могат да ме побъркат за нула време. Подготовката им е далеч по-добра от тази на отрядите от Виетнам.
— Да, но никой от тях не е влизал в бой. Като теб.
— Какво общо има това с…
— Много. Мисля си, че има друга причина да не искаш да отидеш. Да имаш да ми казваш нещо?
Кемрън погледна бегло Мари, наведе глава и не каза нищо.
Пруит продължи:
— Впрочем не искам да слушам мотивите ти за или против. Мога да ти кажа само това, че или отиваш и установяваш връзка с онези момчета, или ги зарязваме. Вече няма никакво време за колебание. Може би даже сме много закъснели.
Кемрън се отдалечи на няколко крачки от джипа и мълчаливо проследи излитането на един „Ф-4Е Фантом“. Беше посветил целия си живот на военните и на ЦРУ, а цената беше отказ от всичко лично. И за какво всичко това? Промених ли наистина нещо? Нима искам да свърша болен и самотен като Том? Кемрън знаеше, че с Мари има шанс да заживее отново. Защо да продължава да рискува живота си? Погледна пак към Мари. Тя отиде до него и хвана ръката му.
— Трябва да направиш онова, което ти е присърце — чу той думите й, докато гледаше как бялата диря от фантома изчезва в тъмното небе. Кемрън затвори очи и му се привидя друг „фантом“. Тръгвай, Кемрън… аз ще се оправя… можеш да успееш…
Кемрън отвори очи, обърна се и погледна Пруит.
— Добре. Отивам.
На борда на „Лайтнинг“
Майкъл Кеслър гледаше звездите, но виждаше морето. Спокойното синьо море. Усмихна се на отразените от вълните светли петна. Всичко беше толкова истинско, толкова съвършено. Мислено той се пренесе там, на палубата на самолетоносача „Конститюшън“, в кабината на „Ф-14 Томкат“, включил на пълна газ след разрешението за излитане, усети тресенето на самолета, когато огромното ускорение сякаш притискаше душата му към седалката…
После Кеслър видя Джоунс, който се мъчеше да катапултира от улучения бомбардировач. Чу отчаяния вик на капитана от ВВС, когато кабината на „Ф-111В“ бе обгърната в пламъци и щурманът изгоря. Кеслър ги беше подвел. Беше пристигнал твърде късно. Извинявай, Текс…
Кеслър се пренесе отново във времето, когато и на него му се наложи да катапултира след първия неуспешен въздушен бой; преживя отново ужаса дали ще дръпне ръчката навреме, свободното падане с огромна скорост, чувството на самота във въздуха. Никога дотогава не беше се чувствувал толкова самотен. И ето сега пак.
На борда на „Лайтнинг“ цареше тишина. Беше прекалено тихо. Мъртвешка тишина. Нарушаваше я само собственото му дишане. То сякаш се усилваше в тишината на космоса. Вдишване. Издишване. Отново същото. Мъчеше се да се контролира, въпреки че запасите от кислород в скафандъра бяха на привършване. Бавно се задушаваше в собствения си въглероден окис…
Дали не съм вече мъртъв? Дали всичко това не е халюцинация? Вече не беше сигурен… Но той дишаше. Ушите му все още регистрираха дишането. Сигурно е жив. Трябва да се държи.
Насочи поглед към звездите и се усмихна — не на спокойния кристалночист космос пред него, а на собствения си живот. На картините, които продължаваха да се нижат покрай него…
Кеслър усети допира на нещо твърдо до левия си крак, но не можа да види какво е. Беше затворил очи и не успяваше да ги отвори. Направи още един опит. Нямаше смисъл. Сетне всичко започна да чезне. Вече не можеше да контролира мислите си. Полагаше отчаяни усилия, но напразно. Беше загубил битката и реши да капитулира изящно.
— Открих втория — съобщи Валентина Терешкова, докато придърпваше Кеслър към себе си, хванала го за крака.
— Жив ли е?
— Не съм сигурна. На датчика отпред на скафандъра има някакви цифри, но не разбирам всичките. Изглежда, съдържанието на кислород е извънредно малко.
— Докарай го тук.
— Добре.
Терешкова прикачи един шнур към скафандъра на Кеслър и го издърпа долу на средната палуба, където Стракелов се запознаваше с данните от датчика на Джоунсовия балон.
— Състоянието на този май е добро, доколкото разбирам. Хайде да ги пренесем в херметичната камера.