Всичко беше спокойно допреди трийсет минути, когато над тях прелетя самолет на височина 3000 метра според Ортис, може би малко повече. От сечището сега отлитаха два хеликоптера, които стовариха два отряда войници; те и по външен вид, и по начина на действие определено се различаваха от часовите, които Ортис и Зимър бяха очистили предишната нощ.
Маскиран под педя мокри листа, Ортис беше огледал групата при изгрев слънце. Преброи шестима в първия отряд и седем във втория. Тринайсет добре въоръжени мъже срещу седмината от „Мамбо“, двама от които бяха загубили автоматите си при експлозията и можеха да се отбраняват само с пистолети и ловджийски ножове.
Войниците бяха скочили от хеликоптерите, претъркулвайки се два пъти, станаха и хукнаха към другия край на сечището, където изчезнаха в гъстата джунгла.
Как ни откриха, питаше се Ортис. Беше сигурен, че никой не ги е видял. Другите от „Мамбо“ бяха стигнали до сечището преди зазоряване. Минимална беше възможността някой да ги е забелязал и проследил. Ами ако някой е бил пленен? Ако някой от все още липсващите е попаднал във вражески ръце и са го изтезавали да издаде резервния сборен пункт? Той се дръпна назад в джунглата и даде знак на Зимър да направи същото.
— Да не смяташ, че знаят, че сме тук? — попита Зимър.
— Или това, или мислят, че може би идваме насам.
— Доста много са, Тито. Как ще се измъкнем? Не ми изглеждат аматьори.
— Не-е, наистина нямат вид на новобранци, но и ние не сме такива. Не подценявай подготовката, с която ни изпотиха задниците. Ние не им отстъпваме, ако не сме и по-добри от тях.
— Е, може би сега все още сме, все още имаме боеприпаси и храна, но след няколко дни ще се изморим и…
— Изслушай ме. Този път ще хитреем. Ще вървим след тях и ще ги наблюдаваме отблизо. Знаем ли къде са те, всичко ще е наред. Още не ми е ясно само едно — как, по дяволите, успяха да ги хвърлят толкова близо до нас. Късмет? Не зная, човече.
Другите от „Мамбо“ се събраха около тях. Ортис огледа групата. Всички гледаха към него. Всички разчитаха на него. Сега той им беше шефът.
— Добре, чуйте какво ще ви кажа. Трябва да допуснем, че тези хора знаят местоположението ни в района. Вероятно имат заповед да ни очистят веднага. Наша първостепенна задача е не да ги убием, а да ги дебнем, за да знаем всеки момент къде са те. Искам да следим всеки техен ход и да знаем всичко за снаряжението им. — Забеляза, че някои го гледат недоумяващо и се усмихна. — Имаме една-единствена цел, момчета, и тя е да се измъкнем оттук живи. Вече сме изпълнили задачата си. Сега трябва да намерим начин да се пръждосаме от това място. Главният проблем е, че нямаме никакъв друг начин за връзка с нашите хора освен този радиотелефон, който може да излъчва само сигнал за бедствие. За да бъдем евакуирани по въздуха, трябва ни двупосочна радиовръзка и не виждам друг начин за това, освен да свием някоя радиостанция от врага. Разбира се, при положение, че имат радиостанции. Разбрахте ли ме сега всички?
Недоумението отстъпи място на възторга. Той показа качества на лидер и спечели уважението им. Сега от всички тях зависеше дали ще изпълнят плановете му.
Кемрън чу хеликоптерите само пет минути след като откачи парашута си от едно дърво. Успя да го скатае и да го скрие заедно с раницата си за рекордно кратко време и сега се движеше към мястото, където беше видял войниците да скачат.
Отначало беше намръщен. Чувствуваше се твърде стар за тази работа, но професионалният войник в него възкръсна по-бързо от очакваното. Джунглата отново беше около него. Той вдишваше дълбоко, пълнеше дробовете си с миризмата на дърветата. Изпитваше някакво приятно чувство. Ризата му вече гизнеше в пот. Температурата беше доста над 30 градуса, а слънцето току-що се показваше на хоризонта. Лека мъгла се стелеше над земята до коленете му. Кемрън вървеше през нея, докато доближи мястото, където бяха изчезнали войниците.
Продължи приведен, озъртайки се, докато стигна дърветата. Автоматът му беше „МР5“ със заглушител, предпочитаното оръжие на елитните десантни части в британските ВВС. С лявата ръка придържаше дулото, а дясната беше до спусъка. Не беше отворил сгъваемия приклад, за да не го затруднява.
Кемрън пазеше дистанция петнайсетина метра от последния войник. Бива ги, мислеше си той, но му беше ясно, че те досега не са виждали истинско сражение. Движеха се почти „като по учебник“, твърде систематично. Нямаше и следа от вроден ритъм при напредването им. Кемрън реши да върви след тях още няколко минути, за да разбере накъде са поели. Допусна, че могат да го отведат до „Мамбо“.