И наистина, предводителят на Сребърните рицари вече бе избрал мястото и упорито бе настоявал, докато не накара Бруенор и Берктгар да се съгласят с неговия план. Силите на защитниците бяха разделени на четири групи, разположени по южните склонове на Четвъртия връх, където се намираха и двата входа на Митрил Хол. На северозапад от планината се простираше Стражев дол — дълбока падина, чието дъно бе осеяно с камъни и над която непрестанно се кълбеше гъста мъгла. Това бе и мястото, където бе скрита тайната западна врата на джуджешкия бастион.
На североизток, отвъд скалистите земи, през които минаваха многобройни тесни пътечки, се простираше по-дългият и най-често използван път до източните порти на Залите.
Бруенор бе изпратил свои пратеници с предложение войската да се раздели на две — конниците щяха да защитават Стражев дол, а мъжете на Берктгар — източните земи. Беснел обаче бе настоял на своето и се бе възползвал от всеизвестната гордост на джуджетата, представяйки по възможно най-подходящия и примамлив за тях начин идеята, че те сами би трябвало да защитават портите на твърдината:
— Ако Мрачните знаят къде се намират входовете — подхвърлил бе той, — то именно там ще очакват най-голяма съпротива.
Ето как бе избран Четвъртият връх. Под позициите, които защитниците бяха заели, се преплитаха много пътеки, ала над тях се извисяваха стръмни скали, които правеха практически невъзможно нападение от тази посока. Разпределението на силите бе станало според релефа на съответното място — една от неравните местности бе заета изцяло от варвари, други две — от смесени отряди, в които имаше както варвари, така и ездачи, а четвъртата (едно плато, простиращо се над широк, гладък и полегат хребет) — само от Конниците на Несме.
Беснел и Берктгар бяха в една от смесените групи. Знаеха, че битката всеки момент ще се разрази, не само те, но и войните им вече усещаха напрегнатото затишие, предшестващо пристигането на вражеската армия. Изведнъж местността на изток под тях изригна със сребърно сияние, посипа се порой от магически снаряди, дар от джуджешките жреци.
Сред редиците на коболдите настана паника, малцината елфи, които се намираха сред тях, също хукнаха, за да се скрият от смъртоносния дъжд. Онези, които се намираха начело, най-близо до мястото, където се бяха скрили противниците им, бяха смазани за миг от изсипалия се варварски отряд. Едрите мъже с лекота посичаха дребните създания с огромните си мечове и тежки секири; понякога просто ги вдигаха над главите си и ги запращаха в подножието на планината.
— Да ги посрещнем! — разнесе се гласът на Берктгар, който не можеше да издържа да се крие, когато съвсем наблизо кипеше битка. — В прослава на Темпос! — изкрещя той и вдигна Банкенфуере над главата си.
Викът му бе подет от всички варвари край него, както и от тези, заели позиция над тях.
— Дотук беше със засадата — промърмори Регуелд Харпъл, който също бе тук, възседнал своя причудлив жребец, кръстоска между кон и жаба.
С едно кимване към застаналия наблизо Беснел, магьосникът дръпна юздите на странното животно, което изцвили гърлено и се хвърли на запад, преодолявайки близо десет метра с един-единствен скок.
— Още не — рече елфът на Берктгар, който вече бе приготвил шепа от магическите снаряди. Рицарят посочи към приближаващата вражеска армия под тях и се опита да му обясни, че макар голяма част да се изкачват към защитниците, удържащи източната позиция, много повече неприятели се промъкват по западните пътеки; освен това светлината вече не бе така силна — Мрачните използваха вродените си способности, за да надвият заслепяващата магия на противника.
— Какво чакаме още? — недоволстваше Берктгар.
Откъм изток, там, накъдето сочеше Беснел, докато се опитваше да удържи нападението на неукротимия вожд, долетя вик — тялото на един от варварите бе обхванато от сини пламъци. Макар да не го изгаряха, те все пак не бяха безвредни, тъй като очертаваха тялото му на фона на сгъстяващия се мрак и го правеха крайно уязвим за оръжията на елфите. Миг по-късно се разнесе изщракване на десетки арбалети и злощастният мъж се строполи на земята с предсмъртен вик.
Това бе повече, отколкото Берктгар можеше да понесе и той с все сили запрати магическите снаряди към редиците на врага. Войните от отряда му го последваха и само за няколко секунди всичко около тях засия с вълшебна светлина. Втората позиция на защитниците вече не беше тайна. С яростни викове варварите се хвърлиха в атака, за ужас на Беснел, който държеше конниците да тръгнат първи, но не преди основната част от вражеската армия да бе преминала.