Едва бе успял да довърши, когато третият удар на илитидите го блъсна в гърдите. Миг по-късно двете чудовища се нахвърлиха върху тях, протегнали гнусните си израстъци към лицата им. Белла изпищя, а Харкъл едва не припадна, когато едно от пипалата потъна дълбоко в носа му, очевидно опитвайки да се добере до мозъка му и да го погълне.
— Сигурен ли си? — изкрещя Белла, ала магьосникът, прекалено погълнат от заклинанието, което бе започнал, не я чу.
Не се съпротивляваше, за да не принуди отвратителното създание да го раздруса прекалено грубо. И без това му бе достатъчно трудно да се съсредоточи, докато пипалата пъплеха под кожата на лицето му!
Изведнъж усети как противните израстъци набъбват — бяха докопали плячката си.
Миг по-късно по обичайно безстрастните лица на илитидите се изписа изражение на крайна погнуса.
С обърнати надолу длани и опрени един в друг палци, ръцете на Харкъл бавно започнаха да се вдигат. От разперените му пръсти изскочи ярка мълния, опали обърканото чудовище и обгори дрехите му. То опита да се дръпне назад и лицето на вълшебника се изду заплашително, когато пипалата започнаха да се изхлузват навън.
Без да обръща внимание на отвратителното усещане, Харкъл се зае със следващата магия. От един дълбок джоб на дрехата си извади миниатюрна стреличка, стрито на прах листо и нещо жилаво и лепкаво (не какво да е, а шепа змийски черва) и ги смачка в юмрука си, докато изричаше последните думи на заклинанието.
Неголяма, ала ослепително ярка мълния изригна от ръката му и потъна в корема на илитида, чието тяло все още тлееше от предишния удар.
Нещо в гърлото на гнусното създание заклокочи и то се олюля омаломощено, стиснало раната си с две ръце — болката от малките пламъчета, догарящи по тялото му, изобщо не можеше да се сравнява с агонията, която го раздираше сега.
Вълшебният изстрел бе напълнил тялото му с отрова.
Сключил пръсти около смъртоносната стрела, илитидът бавно се свлече на земята. Беше подценил противника си и сега на всяка цена трябваше да предупреди както другаря си (който и сам виждаше, че са допуснали огромна грешка), така и Метил, който се намираше навътре в пещерите, заедно с матрона Баенре.
Белла не можеше да се съсредоточи. Въпреки че полиморфната магия бе изпипана до съвършенство, а мозъкът й — скътан на място, което илитидът не можеше да достигне, тя просто не можеше да се съсредоточи, докато гърчещите се пипала тършуваха из черепа й. Не биваше да го допуска, скара се сама на себе си тя — дъщерята на Дел Рой не можеше да си позволи да губи самоконтрол.
Нещо изтрополя наблизо и когато отвори очи, тя видя Фрет да бута миньорска количка зад гърба на чудовището, което я бе уловило в гнусната си хватка. Въпреки прииждащите зад него мрачни елфи, спретнатото джудже не се поколеба и скочи върху количката, стиснало малък сребърен чук в ръце.
— Пусни я! — изкрещя то и стовари оръжието върху илитида.
За негова изненада (и крайна погнуса!), вместо да срещне съпротива, чукът хлътна в меката глава на чудовището, опръсквайки белите му одежди с гнусна, кървава течност.
Фрет знаеше, че Мрачните са се втурнали след него, затова първоначалното му намерение бе да нанесе един-единствен удар на крадеца на мисли, след което да се обърне и да се заеме с тях. Сега обаче, при вида на отвратителната мръсотия, полепнала по чистичките му допреди миг дрехи, той забрави и планове, и благоразумие — обзет бе от жажда за бой и вража кръв, каквато само подобна противна бъркотия можеше да разпали в гърдите му.
Ударите му се посипаха върху гнусното чудовище с бързина, която надминаваше дори онова, на което бе способен най-трудолюбивият и неуморен кълвач. Сребърният чук се движеше толкова мълниеносно, че от него се виждаше само неясно петно. При всеки удар избликваше нова струя кръв и мозък, което още повече разяряваше бездруго освирепялото джудже.
И все пак, това със сигурност щеше да бъде краят му (всъщност краят и на тримата), ако Харкъл светкавично не бе пристъпил към следващата си магия. Без да губи самообладание, той насочи вниманието си към приближаващите елфи и като запрати буца мас във въздуха, поде заклинателен напев.
Подът плувна в хлъзгава мазнина и Мрачните изпопадаха един върху друг с гръм и трясък.