Междувременно илитидът, от чиято глава бе останала само безформена кървава каша, рухна на земята, повличайки Белла след себе си. Тя с все сила сграбчи отвратителните пипала, които стърчаха от носа й, и яростно ги задърпа. Най-сетне успя да се откопчи от тях и се изправи, цялата разтреперана от погнуса.
— Нали ти казах, че това е начинът да се справиш с крадците на мисли! — тържествуващо възкликна Харкъл — планът му бе изпълнен до най-малката подробност.
— О, я млъквай! — сряза го Белла, чийто стомах още не можеше да се успокои.
После се огледа наоколо и като видя прииждащите от всички посоки врагове, сопнато добави:
— И ни изведи оттук колкото се може по-бързо!
Харкъл огорчено вдигна очи към нея — нали все пак планът му беше сработил!
Миг по-късно обидата му отстъпи място на внезапен страх — току-що бе осъзнал, че е забравил нещо. Не му бяха останали други магии, които да ги пренесат обратно до горните нива.
— Х-м-м — проточи той, чудейки се как да й обясни, че е пропуснал тази малка подробност и сега не знае как да се върнат обратно.
И двамата не скриха обзелото ги облекчение, когато джуджетата (към които междувременно се бе присъединил и Фрет) отново стегнаха редиците си и ги наобиколиха.
— Ние ще ви помогнем — обеща предводителят и благодарният отряд отново се втурна напред, по-страшен и отпреди, тъй като сега Харкъл и Белла също вземаха участие във веселбата и час по час изпращаха мълнии или огнени кълба срещу врага.
При все това, Белла се чувстваше неудобно, искаше й се изпитанието да свърши, та най-сетне всичко в тялото й да си дойде на мястото. Харкъл, който бе изучил илитидите толкова задълбочено, че надали друг магьосник от Повърхността знаеше за тях повече от него, я бе уверил, че мощните вълни от умствена енергия, с които крадците на мисли надвиват своите противници, при разпространяването си приемат конична форма и че ако успеят да се доближат достатъчно, нападението на чудовищата ще засегне само горната половина на телата им.
Ето защо двамата се бяха деформирали и макар на външен вид да изглеждаха досущ както преди, в действителност бяха разменили местата на горната и долната половина на телата си.
Харкъл не успя да сдържи доволната си усмивка, докато джуджешкият отряд си пробиваше път през вражеските редици. Наистина, магията, с чиято помощ бе успял да направи деликатното преобразуване, бе сложна, но той не съжаляваше за нито един от дългите часове, през които се бе готвил за нея — отвратената гримаса на илитидите, когато бяха проникнали във вътрешността на онова, което те смятаха за главата му, си струваше всяка една секунда, прекарана в труд.
Грохотът от рухването на мостовете и преддверията край Клисурата на Гарумн се разнесе надалече из Залите и дори отвъд техните предели, чак до черните, проходи на Подземния мрак. Колко работа очакваше джуджетата на Бруенор, ако някога отново пожелаеха да отворят източните порти!
Ала в този момент единственото, което имаше значение, бе, че настъплението на Мрачните бе спряно. Генерал Дагна и хилядата му войници можеха да вървят.
Ала накъде да поемат, питаше се каленият в безброй битки военачалник. Беше научил, че врагът е проникнал в Подземния град, ала освен това се досещаше, че западната порта на Митрил Хол е уязвима — нямаше как да бъде иначе, не и с няколкостотинте джуджета, които я охраняваха и които щяха да бъдат безсилни пред една толкова многочислена войска, каквато беше армията, нападнала източните порти. И докато тук бяха успели да се справят с неприятеля, като събориха тунелите отгоре му, то там това бе невъзможно — не им бе стигнало време да подготвят и западните коридори за срутване.
Генерал Дагна се вгледа в своите бойци — макар да бяха изморени, а мнозина от тях — ранени, те до един изгаряха от желание да се хвърлят в следващата битка, да защитават (ако се наложи и до смърт) земите на своите деди.
— Към Подземния град! — реши той най-сетне — дори ако нашествениците бяха превзели западната порта, нямаше да им бъде никак лесно да открият правилния път, не и в лабиринта от лъкатушещи тунели, които тръгваха във всички посоки.
Не, мястото на генерал Дагна и неговите войници бе в Подземния град, там, където битката вече кипеше с пълна сила.
Обикновено пътят от Клисурата на Гарумн до Подземния град би им отнел повече от половин час, дори ако тичаха дотам с все сили. Това обаче също бе предвидено — в стените, зад които минаваха комините, тръгващи от големите пещи долу, бяха отворени нови врати и именно натам се отправиха Дагна и неговите джуджета.