Ала възхищението, което тази гледка предизвика в гърдите на Берг’иньон, изобщо не намали желанието му за битка. Той сви зад една от каменните колони, съвсем близо до рицаря, и подвикна.
Мъжът светкавично дръпна юздите на коня си и се обърна към него, изричайки няколко думи, навярно предизвикателство, които елфът не разбра. После вдигна копието си и се хвърли в атака.
Повелителят на меча стисна пъстроцветната си пика и също препусна. Гущерът му не можеше да се мери с едрия жребец по бързина, ала за сметка на това бе много по-пъргав. Когато само няколко метра разделяха двамата противници, той свърна рязко и се изкатери по високата, каменна колона, която се издигаше наблизо.
Рицарят, изненадан от неочаквания ход на противника си, не успя да реагира достатъчно бързо и да смени посоката на удара си. Берг’иньон обаче беше готов и когато жребецът на неприятеля му мина покрай него, пиката се заби в хълбока му. Раната не бе сериозна, просто дребна драскотина, ала оръжието, което я бе нанесло, съвсем не бе обикновено. Триметровото копие на Берг’иньон бе пика на смъртта, едно от най-сатанинските оръжия, измислени от Мрачните. Жестокото оръжие проби металната сбруя на животното, сякаш бе обикновен чул, и щом достигна меката плът, от върха му изскочиха гърчещи се пипала от черна светлина.
Разтреперан, конят изцвили жално и се изправи на задните си крака, после се закова на място.
— Препускай! — провикна се господарят му, който някак си бе успял да се задържи на седлото. — Препускай!
Внезапно, за свое изумление, мъжът усети как тялото на животното сякаш изтънява под него; стори му се, че усеща ребрата му под глезените си.
Вместо да му се подчини, жребецът вдигна глава и отново изцвили — страховит, призрачен звук, който смразяваше кръвта. Нищо обаче не можеше да се сравни с ужаса, който обзе рицаря, когато срещна очите на животното — кървавочервени, те горяха с ледения пламък на зла магия.
Пиката на смъртта бе изпила живота от вените на коня, превръщайки гордото, силно създание в съсухрен скелет — скверно, неживо чудовище. Господарят му се поколеба само за миг, преди да свали меча от кръста си и да отсече главата му с един замах, после побърза да скочи, докато мъртвото тяло рухваше под него.
Едва бе стъпил на земята, когато усети, че го заобикалят тъмни силуети; до ушите му достигна мекото свистене, с което краката на гущерите се отлепваха от камъните.
Берг’иньон Баенре бавно се приближи към него и като наведе върха на пиката си, слезе от седлото, решен да премери сили с този обитател на Повърхността и да покаже на войните си на какво е способен предводителят им.
Двата му меча, невъобразимо остри и надарени с могъща магия, изскочиха от ножниците си.
Макар и с цяла глава по-висок от противника си, рицарят почувства страх. Той обаче го преглътна и посрещна елфа с гордо вдигната глава и огън в очите.
Рицарят беше добър, беше се обучавал в изкуството на боя, откакто бе станал достатъчно голям, за да държи меч в ръка, ала дори да прекараше всичките години, които му оставаха, в тренировки, пак не би могъл да се изравни с Берг’иньон и десетилетията, през които елфът бе овладявал тънкостите на бойното изкуство.
Рицарят беше добър. Той живя почти пет минути.
Алустриел усети хладния, влажен допир на някакъв клон върху лицето си и се насили да отвори очи. Трескаво се опита да овладее пропадащата колесница и почувства тялото си сковано от болка.
Беше ранена, застигната както от магиите, така и от оръжията на враговете си, и сега одеждите й бяха напоени с кръв… нейната собствена кръв!
Какво ли ще каже светът, ако загина тук, помисли си тя. Надменните управници на повечето от големите градове на Царствата несъмнено смятаха тази война за незначителна, просто поредната битка, която не можеше да промени историята, а имаше значение единствено за дребните кралства, които засягаше. Битка, в която господарката на Града на сребърната луна, не би трябвало да се намесва.
Лейди Алустриел отметна от лицето си дългата си, сребриста коса, сега напоена с кръв. Спомни си какво бе станало, когато получи молбата на Бруенор за помощ, и в гърдите й отново се надигна гняв. С изключение на Фрет, никой от съветниците й не искаше и да чуе, че могат да се отзоват, и тя се бе видяла принудена да води дълги и изтощителни спорове, за да получи дори двестате рицари, които бе изпратила в Митрил Хол.