На един от извитите мостове, които свързваха различните нива, на петдесетина метра над главите на Дризт и Кати-Бри, избухна разпален спор. С целия този шум наоколо, двамата не можеха да чуят какво точно си говорят джуджетата, но все пак разбраха, че става дума да се срути моста (както и голяма част от останалите пътечки между етажите), така че ако нашествениците поискат да достигнат горните нива, да бъдат принудени да поемат по онези тунели, в които може да се заложи засада.
Всички те — и Дризт, и Кати-Бри, и хилядите джуджета — се надяваха да не се стигне дотам.
Двамата приятели се спогледаха многозначително. Много рядко в цялата си история Подземният град на Митрил Хол бе ставал свидетел на подобно трескаво вълнение. Две хиляди джуджета се щураха насам-натам, викаха, размахваха тежките си чукове или пък теглеха товари, които биха затруднили дори някое муле.
И всичко това — заради страха, че Мрачните идват.
Кати-Бри най-после разбра защо скиталецът бе решил да минат оттук и защо бе настоял да говорят с Риджис, преди да се отправят към Заселническа твърдина, както бяха обещали на Бруенор.
— Да вървим да открием малкия хитрец — рече тя, крещейки с цяло гърло, за да надвика оглушителния шум.
Дризт кимна и я последва обратно към относителния покой на сумрачните коридори. Оставиха Подземния град зад гърба си и се насочиха към отдалечените стаи, където според Бруенор щели да намерят полуръста. Движеха се бързо и безшумно и скиталецът с одобрение забеляза колко тихи бяха станали стъпките на приятелката му. Също като него и тя носеше ризница, изплетена от тънки, но изключително яки митрилни халки, пригодена за нейния ръст лично от Бъстър Якоделец, най-изкусния оръжеен майстор в Сребърните зали: Както всичко, което излизаше изпод ръцете му, и ризницата на Кати-Бри бе толкова лека и така сръчно изработена, че следваше движенията на тялото й сякаш беше от най-мек плат.
Ботушите й, също като тези на Дризт, не бяха никак дебели, освен това бяха доста износени и все пак малко хора, пък били те и така облечени, бяха в състояние да се движат по-безшумно. Скиталецът внимателно се взря в нея и дори на мътната светлина, разпръсквана от малобройните фенери, забеляза, че момичето ходи досущ като мрачен елф — при всяка крачка възглавничките на стъпалата й първи докосваха пода, вместо петите и пръстите й, както правеха хората. Времето, прекарано в Мензоберанзан, й се бе отразило добре.
Дризт забеляза и се зарадва на напредъка й, ала не каза нищо. Кати-Бри вече си бе получила похвалата за този ден и беше най-добре да не се възгордява прекалено.
Коридорите бяха празни и постепенно ставаха все по-тъмни. Това не убягна от вниманието на опитния скиталец и той реши да настрои зрението си към инфрачервената част на спектъра, където топлината на предметите му помагаше да определи формата и местоположението им. Разбира се, Кати-Бри не притежаваше тази способност, ала вместо това на челото си носеше изящна сребърна верижка, в центъра, на която бе инкрустиран бледозелен камък, прорязан от тънка, черна жилчица. Това бе Котешкото око, подарък от самата лейди Алустриел. Вълшебството му бе такова, че дори наоколо да тегнеше най-непрогледен мрак, онзи, който го носеше, виждаше всичко така ясно, сякаш е застанал под обсипания с безброй звезди небосвод.
Но макар да не ги затрудняваше, тъмнината доста ги притесняваше. Защо ли фенерите не бяха запалени, не спираха да се чудят те. И двамата крачеха с ръце върху дръжките на оръжията си, а Кати-Бри започна да съжалява, задето не е взела със себе си своя магически лък Таулмарил.
Внезапно се разнесе страховит грохот, а подът под краката им потрепери. Те мигновено приклекнаха, а Дризт извади ятаганите си така мълниеносно, че Кати-Бри дори не усети, че е помръднал. В началото реши, че невъобразимо бързото движение се дължи на магическите предпазители, но когато хвърли поглед към ръцете на приятеля си, забеляза, че той не ги носи. Тя също извади меча си, като не пропусна да се смъмри наум, задето и за миг бе повярвала, че е започнала да се доближава по бойни умения до невероятния скиталец. Бързо прогони тази мисъл (сега нямаше време за нея) и насочи цялото си внимание към тунела пред себе си. Двамата се запрокрадваха напред, оглеждайки се за врагове, скрити в сенките, и умело замаскирани врати. Тайните странични проходи бяха нещо съвсем обичайно тук, тъй като много от джуджетата, с обичайната за расата им недоверчивост, предпочитаха да държат личните си богатства далече от чужди очи. Нито Кати-Бри, нито Дризт познаваха тази рядко използвана част от Сребърните зали.