Утегентал изгаряше от желание да се нахвърли отгоре й, най-вече защото разбираше, че е права.
— И защо изобщо искаш да влезеш? — неочаквано попита тя, при което Повелителят на меча я изгледа подозрително, сякаш се чудеше дали не поставя под съмнение храбростта му — не беше ли естествено да копнее за още битки?
— Говори се, че търсиш Дризт До’Урден — продължи жената и Утегентал усети как го обзема любопитство. — Говори се също така, че изменникът броди из тунелите извън Митрил Хол. Ловувал със своята пантера. Казват, че вече бил убил немалко от нашите.
Повелителят на меча прокара пръсти през късата си, щръкнала коса и се обърна на запад, към плетеницата от коридори, която бе оставил зад гърба си. Усети как по тялото му плъзва приятна възбуда, мускулите му се напрегнаха, безжалостна гримаса изкриви лицето му. И сам знаеше, че след първата битка в галерията със седемте пещери, доста от защитниците кръстосват тунелите извън същинския Митрил Хол. Нещо повече, докато идваха насам, той и придружителите му бяха срещнали и унищожили един такъв отряд.
Сега като се замислеше, наистина му се струваше логично Дризт До’Урден да е някъде там, из коридорите. Много вероятно бе той също да е взел участие в битката в Галерията на Тънълт, а ако беше така, след края й надали бе побягнал обратно в Митрил Хол.
Не, Дризт беше ловец, някогашен водач на патрул, войн, прекарал в безпощадните тунели на Подземния мрак цели десет години съвсем сам, придружаван единствено от магическата си пантера — подвиг, който будеше искрено възхищение у Утегентал.
Да, жрицата несъмнено беше права — Дризт До’Урден бе някъде там, кръстосваше западните тунели и убиваше. Повелителят на меча се изсмя гръмко и, без да каже нищо повече, се запъти обратно към коридора, по който бе дошъл.
Нямаше нужда от обяснения — нито за жрицата, нито за шестимата му спътници, които тръгнаха след него, без да задават въпроси.
Утегентал дел’Армго отиваше на лов.
— Ние печелим — заяви матрона Баенре.
Никой от онези, които стояха около нея — нито Метил, нито Джарлаксъл, нито матрона Зеерит К’хориларин, повелителка на четвъртия дом, нито Ауро’пол Дир, господарка на рода Аграх Дир, който се бе издигнал до пети дом в йерархията на Мензоберанзан, нито Бладен’Кърст и Куентел Баенре — никой не се осмели да оспори думите й.
Гандалуг Бойния чук, изранен и мръсен, с ръце, стегнати в магически окови, толкова здрави, че и най-силният великан не би могъл да ги строши, се прокашля подигравателно. Тази самоувереност обаче бе само привидна — старото джудже носеше на плещите си тежък товар, който не можеше да забрави нито за миг. Колкото и добра да бе защитата на неговия народ, Мрачните бяха проникнали в Подземния град. Бяха се добрали дотам и виновникът за това бе не друг, а самият той, със своите спомени за всички тайни кътчета на Залите. Да, знаеше, че никой не би могъл да устои на атаките на един илитид, и все пак чувството за вина не го напускаше нито за миг, мисълта, че не е бил достатъчно силен, не спираше да го измъчва.
Куентел, по-бърза дори от злата Бладен’Кърст, яростно го удари с камшика си, оставяйки кървави следи по гърба му.
Гандалуг отново изсумтя, петглавият бич на Бладен’Кърст изплющя и старото джудже рухна на колене.
— Достатъчно! — скара се матрона Баенре на дъщерите си, без да крие раздразнението си.
Всички знаеха (дори и тя, въпреки самоуверените си думи), че войната не се развива според техните планове. Съгледвачите на Джарлаксъл бяха докладвали за неуспешните опити на нашествениците да превземат долните двери на Митрил Хол, както и за срутените тунели край източната врата, където бяха загинали голям брой елфи. Куентел, която през цялото време поддържаше магическа връзка с брат си, бе научила, че по западните и южните склонове на Четвъртия връх кипи люта битка и че западната порта още се държи. Подобни вести имаше и Метил — освен за загубата на двамата свои събратя, убити от Фрет, Белда и Харкъл, той им бе съобщил, че Подземният град също не е превзет.
Въпреки това думите на старата матрона не бяха просто самохвалство, нито пък самоувереността й — само маска. Битката в планината може и да не бе свършила, ала Берг’иньон бе уверил сестра си, че не след дълго и това ще стане… а като знаеше колко многочислена бе армията, която воюваше на повърхността, Куентел нямаше основание да се съмнява, че победата, наистина е въпрос на време.