И все пак — какво трябваше да стори той? Още размишляваше над това, когато се натъкна на неколцина от своите лейтенанти. Те всички носеха едни и същи новини — долната врата още не бе превзета, а все повече и повече мрачни елфи и роби ставаха жертва на малките отряди, които кръстосваха тунелите извън Митрил Хол.
Джуджетата се бранеха с всички сили.
Джарлаксъл най-сетне взе решение и побърза да го съобщи на войниците си, използвайки безмълвния език на знаците. Бреган Д’аерте нямаше да дезертират… още не. Ала повече нямаше да оглавяват атаката, рискувайки живота на своите съгледвачи.
— Избягвайте всякакви битки — нареди Джарлаксъл и мъжете кимнаха в знак на съгласие. — Ще стоим настрани и ще наблюдаваме, нищо повече.
— Докато Митрил Хол не падне — отвърна един от бойците.
— Или докато не стане ясно, че усилията ни са обречени — допълни Джарлаксъл, а изражението му красноречиво говореше, че подобен развой на събитията съвсем не му изглежда невероятен.
Пуент и неговият отряд кръстосваха тунелите с нарастващо раздразнение — никъде не се виждаха нито елфи, нито гоблини, нито дори жалки коболди, които да разкъсат на парчета.
— Къде, в името на Деветте пъкъла, се намираме? — избухна Тибълдорф.
Не получи отговор, но като се позамисли, разбра, че друго не можеше и да очаква — познаваше тези тунели по-добре от когото и да било от своите войни и ако той не знаеше къде са, то останалите със сигурност нямаха никаква представа.
Не че това го тревожеше. Никой от неудържимите му бойци не се интересуваше къде са попаднали, стига да имаше с кого да се бият. Истинският проблем всъщност беше отсъствието на каквито и да било врагове.
— Да вдигнем малко шум! — изрева Пуент.
Без да чакат подкана, Изкормвачите въодушевено се хвърлиха към стените и така силно заудряха с чуковете си, че грохотът се разнесе надалече, издавайки присъствието им на всеки, който се намираше в тази част на тунелите.
Горкият Бидърду Харпъл, повлечен от самоубийствения, според него, устрем на най-необуздания отряд в цялата джуджешка армия, стоеше насред коридора и на светлината от вълшебния скъпоценен камък трескаво прелистваше овъглените страници на книгата с магии, мъчейки се да открие каквото и да е заклинание, което да му е от полза (по възможност — някое, с чиято помощ да се измъкне оттам колкото се може по-бързо!).
Врявата продължи още няколко минути, после, раздразнен, че нищо не се случва, Пуент им даде знак да спрат и да го последват в нов бесен щурм. Минаха под висок, естествен свод, свърнаха зад няколко завоя и се озоваха в началото на широк коридор с гладки, обработени стени и равен под. Тибълдорф доволно щракна с пръсти, разбрал най-сетне къде са — намираха се на югозапад от Митрил Хол, а зад следващия завой ги очакваше една от отбранителните позиции на джуджешката армия. Бесовойнът хукна напред и се изкатери по барикадата, която препречваше пътя и стигаше почти до тавана. Надяваше се да открие още съюзници, които да причисли към малкия си, ала смъртоносен отряд, но щом се изкачи догоре, се закова на място, а усмивката му се стопи.
От другата страна, насред труповете на гоблини и коболди, лежаха десет мъртви джуджета.
Пуент тупна на земята, претърколи се и скочи на крака, после тръгна между съсечените тела, мрачно клатейки глава. Мястото бе добре укрепено — в единия му край се издигаше висока стена, а в другия, точно където коридорът правеше остър завой наляво, имаше друга, по-ниска, но също толкова здрава преграда.
Отгоре й, току преди страничния проход, който тръгваше оттам, бе закрепено причудливо приспособление — смъртоносен катапулт, с късо, но здраво рамо, което вместо напред, запращаше снаряда настрани. Оръжието бе готово за стрелба, ала мунициите бяха свършили — очевидно джуджетата се бяха отбранявали докрай.
Миризмата на горящите снаряди тегнеше във въздуха, тук-там още тлееха малки огньове. Зад ъгъла, Пуент бе сигурен преди дори да надникне, лежаха още десетки вражески трупове.
— Умрели са като герои — рече той на останалите от малкия отряд, които също се бяха прехвърлили през преградата и сега се разхождаха между телата.