— Бидърду! — промърмори джуджето, досещайки се най-сетне откъде се бе появил страховитият звяр и защо ходи на задните си крака.
Утегентал отхвърли тежкото тяло на върколака от себе си и се надигна. Преди обаче да се изправи напълно, Пуент се озова отгоре му, последван миг по-късно и от останалите бесовойни.
Повелителят на меча изрева свирепо и изведнъж придоби великанска мощ. Тръсна ръце и джуджетата, които висяха по тялото му, се разлетяха на всички страни, сякаш бяха дребни гризачи, които му досаждаха.
Пуент го блъсна в гърдите толкова силно, че ударът можеше да повали дори бик.
Утегентал изръмжа и го зашлеви така, че бесовойнът полетя във въздуха и тупна на няколко метра от него.
— Бива си те! — трябваше да признае разтрепераното джудже, докато мъчително се изправяше на едно коляно.
Огромният елф се запъти към него. За първи път в дългия си, изпълнен с битки и кръвопролития живот (с изключение може би на онзи случай, когато по погрешка бе нападнал Дризт), бесовойнът разбра, че е срещнал противник, който не му е по силите — противник, който не е по силите на целия му отряд! — и видя смъртта да протяга костелива ръка към него. Бойците му лежаха ранени и никой не можеше да спре приближаващия исполин.
Вместо да се опита да стане, Пуент изкрещя и се хвърли напред. Изправи се едва в последната секунда и замахна, влагайки цялата си останала сила в този удар.
Утегентал пресрещна юмрука му и го сграбчи с желязната си длан, принуждавайки джуджето да се закове на място. В същото време стисна лицето му в другата си ръка и бавно започна да превива тялото му назад.
През разперените пръсти, които се впиваха в лицето му, Пуент виждаше яростната гримаса на противника си. Някак си успя да събере сили и левият му пестник се стовари върху ръката на елфа.
Утегентал сякаш не усети нищо.
Пуент изскимтя.
Внезапно исполинът отметна глава назад.
Бесовойнът помисли, че се кани да нададе победоносен вик, ала такъв не последва. Вместо това, нещо в гърлото му заклокочи зловещо.
Почувствал как хватката на неприятеля му отслабва, Пуент побърза да се откопчи и направи крачка назад. Разбра какво става миг по-късно — впил зъби във врата му, сребристият вълк висеше на гърба на Утегентал, а под натиска на мощните му челюсти, прешлените на Мрачния се трошаха един по един.
Безмълвният двубой продължи още дълги секунди. Онези от Изкормвачите, които не бяха изгубили съзнание, гледаха занемели, слисани от силата на преобразения Бидърду и от издръжливостта на елфа, който още не бе рухнал.
Най-сетне всичко свърши — разнесе се шумен пукот, главата на Утегентал увисна безжизнено и той се строполи на Земята.
Пуент кимна към огромния вълк, който все още не изпускаше тялото на противника си:
— Трябва да го накарам да ми покаже как го направи! — отбеляза той със страхопочитание.
Бидърду, сключил челюсти около гърлото на мъртвия елф, дори не го чу.
Глава 27
Най-дългата нощ
Белвар чу екота, едва доловимо трептене, заключено толкова дълбоко в сърцето на камъните, че никой обитател на Повърхността не би го усетил. Ала не и гномовете — в непрогледния мрак на земните недра те често общуваха помежду си, използвайки вибрациите на скалите. Това обаче не бе гръмовният тътен, който бе достигнал до ушите им преди няколко часа и в който те безпогрешно бяха разпознали грохота на безброй рухнали тунели. Не, сега ехтежите бяха по-слаби, ала постоянни, и опитните гномове веднага се досетиха какво означава този необичаен ритъм. Някъде съвсем наблизо кипеше люта битка, Белвар и военачалниците, които предвождаха свиърфнебълската армия, час по час се вслушваха в трептенето на скалите, за да решат накъде да поемат. От време на време някой от войните се спираше за миг и леко почукваше по камъните, опитвайки се да прецени плътността им. Да се разгадае ехото съвсем не беше лесно, тъй като плътността на скалите никога не бе еднаква и вибрациите, които гномовете долавяха, често пъти достигаха до тях променени почти до неузнаваемост. Ето как, макар да бяха без съмнение най-изкусните познавачи на ехото в целите Царства, свиърфнеблите на няколко пъти се отправяха в грешна посока.
Непоколебими и търпеливи обаче, те твърдо бяха решили да не се отказват и най-сетне, след дълго и досадно кръстосване на плетеницата от коридори, един от жреците, гном на име Сънтанавик, изтича при Белвар и Фърбъл и уверено заяви, че се намират толкова близо до източника на шума, колкото изобщо бе възможно в тези проходи.