Двамата го последваха до мястото, за което говореше, и на свой ред долепиха ухо до скалата. Да, звукът наистина бе съвсем отчетлив и доста силен (поне според свиърфнебълските представи).
И еднообразен, учудено отбеляза Белвар. Това не бе тътенът на ожесточена битка, не беше непрестанно менящият се екот, който долавяха доскоро или поне не беше само той.
Сънтанавик бе повече от сигурен, че са открили точното място — макар и позаглушен от непознатия звук, шумът от битката все още се чуваше достатъчно ясно, за да не остави и капка съмнение у тях.
Надзирателят вдигна очи към Фърбъл, който кимна безмълвно, после докосна стената и отстъпи назад, давайки възможност на Сънтанавик и останалите жреци да се доближат.
Без да чакат подкана, те подеха заклинание, като от време на време някой от тях хвърляше шепа мокра пръст срещу скалата.
Постепенно ниският, дрезгав напев премина в кресчендо. Сънтанавик се втурна към стената, протегнал допрените си една о друга длани. С екзалтиран вик, той заби пръсти в камъка и го раздели на две, сякаш отмяташе лека завеса, после отскочи назад; останалите жреци също се отдръпнаха.
Екотът изведнъж отстъпи място на страховит грохот, безброй ситни капчици ги обляха от глава до пети и пред очите им изникна плътната стена на мощен водопад.
— Повърхността! — ахна Фърбъл, останал без дъх от изумление.
И наистина, това бе Повърхността, ала внушителната водна стена, изпречила се пред тях, нямаше нищо общо с разказите, които свиърфнеблите бяха чували за тези далечни и непознати земи. В този първи миг на изненада, мнозина се поколебаха дали да не се върнат обратно, ала надзирателят, който бе слушал разказите на Дризт за новия му дом, се досети, че това е само едно от многобройните му лица.
Белвар размота въжето, което носеше със себе си и тъй като не можеше да го стори сам, даде знак на Фърбъл да го завърже около кръста му. Съветникът побърза да изпълни молбата му, после здраво стисна свободния край на въжето.
Храбрият надзирател се поколеба само за частица от секундата, после прекрачи през дупката в скалата и пелената от миниатюрни пръски. От другата страна, току пред плътната стена на водопада, имаше малка тераска и там Белвар за първи път съзря звездите.
Стотици, хиляди звезди!
За миг сърцето му сякаш спря, обзеха го страхопочитание и боязън. Това беше Повърхността, най-голямата от всички пещери, огромна й необятна, а сводът, който се скланяше над нея, не можеше да бъде достигнат дори от най-грамадния великан.
Много скоро благоговейното му възхищение бе прогонено от грозния шум на битката. Не бе навлязъл в Стражев дол, ала бе достатъчно близо, за да види светлините от сражението, отблясъците на факлите и сиянието на магиите; звън на оръжие огласяше нощта и се смесваше с виковете на умиращите.
Водени от Белвар, тристате свиърфнебълски войни излязоха от пещерата и поеха на изток. Движеха се бързо и безшумно, а с помощта на земния дух, когото жреците бяха призовали, намираха път дори там, където такъв нямаше. Само след няколко минути бойното поле се простря пред очите им — конници, облечени в блестящи доспехи и мрачни елфи, възседнали лепливоноги гущери, скверни гоблини и коболди и огромни мъже, двойно по-високи от най-едрия гном.
Сега вече Белвар усети колебание — да продължи напред означаваше да поведе тристате си другари в битка, където се сражаваха хиляди, а той дори не знаеше коя от двете страни има надмощие.
— Затова дойдохме — прошепна Фърбъл в ухото му.
Белвар спря изпитателен поглед върху приятеля си, донякъде учуден от тази необичайна проява на храброст.
— Заради Блингденстоун — добави съветникът.
Белвар се хвърли напред.
Дризт не смееше да диша, те всички стояха като вкаменени, дори Гуенивар сподави ръмженето, което напираше в гърдите й.
Притиснати един до друг, петимата приятели се спотайваха на една тясна тераса и наблюдаваха редиците на Мрачните войни, които преминаваха по просторния коридор пред тях… редици, които сякаш нямаха край.
Колко ли бяха, запита се Дризт. Две хиляди? Пет хиляди? Нямаше как да разбере — бяха твърде много, а и той не можеше просто да надникне в тунела и да започне да ги брои. Едно обаче беше ясно — основната част от вражеската армия се бе обединила и сега отиваше нанякъде, водена от обща цел. Това можеше да означава едно-единствено нещо — пътят им беше разчистен, поне онзи, който отвеждаше до долната порта на Митрил Хол. При мисълта за портата и многобройните изкусни капани, заложени край нея, скиталецът се обнадежди. Дори тази внушителна войска щеше да срещне огромни трудности, когато се опиташе да проникне в Залите — стотици трупове, както елфически, така и джуджешки, щяха да осеят тунелите край долната порта, преди тя да бъде превзета.