Много предпазливо той се осмели да завърти глава, за да погледне към Гуенивар, която се бе долепила до него, и Бруенор, притиснат (при това доста неудобно) между пантерата и стената. Стана му смешно при вида на смръщеното джудже — ако не побързаше да се отмести щом нашествениците отминеха, приятелят му най-вероятно щеше да изхвърли и него, и Гуенивар от терасата.
Усмивката му обаче се стопи още преди да се бе появила на устните му — разяждаха го съмнения. Правилно ли бе постъпил като взе Бруенор със себе си, за кой ли път се зачуди той. Ако бяха тръгнали с джуджетата, които срещнаха преди няколко часа, сега отдавна щяха да са при вратата в долните тунели. Кралят щеше да е при своите поданици, а въодушевяващото му присъствие със сигурност значително щеше да повдигне духа им. Нямаше джудже, което да не запее по-силно и да не се хвърли в бой още по-самоотвержено, когато знае, че крал Бруенор Бойния чук е наблизо и размахва страховитата си секира.
Дризт бе убедил приятеля си да дойде с него и сега се питаше дали не бе постъпил егоистично. Дали изобщо щяха да открият водачите на врага? Върховните жрици най-вероятно бяха скрити на сигурно място, откъдето можеха да насочват войниците си така безстрастно, сякаш не ставаше въпрос за живи същества, а за пионки върху шахматна дъска.
Жената, която оглавяваше похода, била тя матрона — майка или някоя друга могъща жрица, нямаше да се изложи на никаква опасност — в това Дризт, който прекрасно познаваше обичаите на своя народ, бе повече от сигурен.
Изведнъж, както си стоеше приклекнал на тясната тераса, той се почувства като пълен глупак. Бяха тръгнали по следите на водачите, така бе казал на Бруенор, ала това можеше да се окаже прекалено трудно, дори невъзможно. А сега, след като видя огромната армия, която маршируваше към Митрил Хол, Дризт осъзна извън всяко съмнение, че те петимата никога нямаше да успеят да се върнат в Залите навреме, за да се включат в отбраната на портата.
Скиталецът сведе глава и си пое дълбоко дъх — трябваше да се успокои, не биваше да забравя, че това наистина бе единствената им възможност да победят и че портата в долните тунели рано или късно ще рухне под напора на нашествениците, независимо дали Бруенор е сред защитниците или не. И все пак, дали задачата, с която се бе нагърбил не бе непосилна? С всички тези мрачни елфи наоколо и необятната плетеница от коридори как можеха да се надяват, че изобщо ще открият водачите на вражеската армия?
Онова, което Дризт не знаеше, бе, че още някой беше тръгнал на лов из тунелите.
— Нямаме никакви вести от Бреган Д’аерте.
Седнала върху светлосиния си диск, матрона Баенре трескаво обмисляше чутото. Куентел се накани да повтори, ала заплашителният поглед на майка й бе достатъчно красноречив и тя предпочете да замълчи.
Думите й обаче останаха да кънтят в съзнанието на старата матрона — „никакви вести от Бреган Д’аерте“.
Джарлаксъл се спотайва, осъзна Баенре. При цялото си перчене, наемникът беше изключително предпазлив и винаги се стараеше да избягва всяка ситуация, която би изложила старателно подбраните му мъже на опасност. Той съвсем не изгаряше от желание да вземе участие в похода срещу Митрил Хол — всъщност бе дошъл единствено, защото не му бяха оставили друг избор.
Също както Триел, собствената дъщеря и най-доверена съветница на старата Баенре, Джарлаксъл се бе надявал начинанието им да се увенчае с бърз успех, за да могат да се върнат обратно в Мензоберанзан, където толкова много неотложни въпроси все още чакаха своето разрешение. Разбира се, липсата на новини от Бреган Д’аерте може и да беше най-обикновено съвпадение, ала старата Баенре усещаше, че не е така. Джарлаксъл се спотайваше, а при сведенията, които неговите съгледвачи му носеха час по час, това можеше да означава едно-единствено нещо — и той, също както матроната, усещаше, че моментът е пропуснат и че Митрил Хол няма да падне толкова лесно.
Съсухрената матрона — майка прие тази новина спокойно, убедена, че наемникът ще се завърне в мига, в който везните отново се наклонят в тяхна полза. А дотогава тя отдавна щеше да е измислила подобаващо наказание — наказание, което щеше да му припомни колко страшен може да бъде гневът й, без обаче да я лиши от ценното му съюзничество.