Най-страховито опустошение сееха джуджетата — застанали в средата на отбранителните позиции, те пееха с пълно гърло и, безмилостно поваляха гоблини и орки с тежките си чукове и брадви; не се спираха дори пред огромните минотаври и безстрашно се хвърляха отгоре им така, че зверовете рухваха под тежестта им.
Ала в източния край на Стражев дол натискът на нашествениците бе прекалено голям. Възседнали яките си жребци, рицарите препускаха напред-назад и се притичваха на помощ навсякъде, където редиците на варварите бяха оредели след поредния вражески щурм. Благодарение на навременната им намеса, отбраната още се държеше; въпреки това войните на Берктгар бавно, но сигурно, бяха изтласквани назад.
Труповете на стотици коболди и гоблини покриваха земята в Стражев дол, на всеки убит защитник се падаха по двайсет от злите създания, ала това бяха загуби, които Мрачните преспокойно можеха да си позволят. Нещо повече, те ги бяха предвидили и сега, докато наблюдаваше битката отдалече заедно с останалите от Гущеровия отряд, Берг’иньон със задоволство отбеляза, че часът за последната сеч наближава. Биеха се отдавна и защитниците несъмнено бяха започнали да се уморяват.
Поредният вражески щурм ги накара да отстъпят още няколко крачки… назад към източните стени на Стражев дол, които вече бяха заплашително близо. Когато притиснеха неприятеля в ъгъла, Мрачните щяха да оставят магьосниците да нанесат съкрушителния удар, а войните на Берг’иньон най-сетне щяха да се хвърлят в атака.
И тогава земята на Стражев дол щеше да почервенее от кръвта на хората, които го бранеха.
Беснел разбираше, че губят; виждаше, че плащат прекалено висока цена за всеки сантиметър земя, който успееха да отвоюват от скверните създания. Постепенно започна да го обзема примирение пред лицето на гибелта, надвиснала над главите им. Единственото, което му вдъхваше някаква надежда, бе невероятният дух на неговите войни. Никога досега не ги бе виждал да се бият с подобна страст; малките отряди, на които се бяха разделили, непрестанно се хвърляха ту насам, ту натам, притичваха се на помощ навсякъде, където имаха нужда от тях и макар мъжете да бяха така задъхани, че почти не им оставаше глас, който да издигнат в бойна песен, а от устата на конете да капеше гъста пяна, те не спираха нито за миг.
Обзет от мрачно задоволство (и немалка тревога — не само за бойците си, но и за лейди Алустриел, която внезапно бе изчезнала), елфът се обърна към Берктгар и занемя. Огромният му меч, Банкенфуере, свистеше страховито и безпогрешно покосяваше всеки неприятел, имал злощастието да се озове твърде близо до исполина. Алена кръв (голяма част от нея — неговата собствена) го покриваше от глава до пети, ала дори да изпитваше болка, вождът с нищо не го показваше. Неуморен и безпощаден, той се биеше с името на Темпос на уста, а край него враговете гинеха с десетки.
Колко жалко, помисли си Беснел — ако Мрачните победяха и завземеха Митрил Хол, подвизите на Берктгар Храбри щяха да останат невъзпети!
Мощен взрив от светлина нейде наблизо го извади от мислите му и го накара да обърне поглед на другата страна. Недалече от него стоеше Регуелд, а в краката му тлееха дузина обгорени гоблинови трупа. Магьосникът и необичайното животно, което той яздеше, също бяха обгърнати от високи зелени и червени пламъци, ала те очевидно не можеха да им навредят и всъщност бяха най-страшното им оръжие, сякаш яростта на Регуелд бе добила външен израз в тях. С един-единствен скок „жребецът“ се озова пред двама огромни минотаври, дълги огнени езици се протегнаха към тях и ги обвиха в изпепеляваща прегръдка. Регуелд накара вярното животно да подскочи право нагоре така, че да се изравни с лицата на гнусните чудовища, после извади магическата си пръчка и изпрати мощна вълна от вълшебна енергия срещу тях.
Миг по-късно от минотаврите бе останала само една голяма, димяща купчина, а Регуелд вече бе пришпорил Скокльо към следващата си жертва.
— За спасението на всички добри раси! — провикна се Беснел и вдигна меча си.
Войните от малкия му отряд веднага се строиха около него и с гръмовен тътен препуснаха право към голяма група коболди. Разпръснаха ги само за миг и продължиха напред, към гъстите редици на по-едрите чудовища, които идваха след тях. Без да слизат от седлата, Сребърните рицари размахаха блестящите си оръжия и започнаха да посичат враг след враг.