Беснел бе щастлив. По тялото му се разля вълна на тихо задоволство, завладя го чувство за изпълнен дълг. С цялото си сърце вярваше в Града на сребърната луна и неговите идеали и наистина бе готов да умре за спасението на всички добри раси.
Усмивката му не угасна, дори когато едно гоблиново копие намери пролука в ризницата му, мина между ребрата и прободе дробовете му. Той се олюля на седлото, но някак си успя да отклони вражеското острие.
— За спасението на всички добри раси! — с мъка рече елфът, а лицето му се изкриви от болка, когато се опита да отбие връхлитащия меч на противника.
Обзе го немощ, сковаващ студ го стисна в смъртоносната си прегръдка и той дори не усети как оръжието падна от ръката му и тупна на земята.
При следващия удар на гоблина изкованият от Мрачни майстори меч проби доспехите му и потъна дълбоко в бедрото му.
При вида на шурналата кръв гнусното създание нададе тържествуващ вик, ала миг по-късно рухна, докосено от Банкенфуере.
Без дори да погледне посеченото чудовище, Берктгар улови свличащия се от седлото Беснел със свободната си ръка. Чувстваше се странно откъснат от заобикалящата го битка, сякаш той и доблестният елф бяха съвсем сами, някъде много, много далече. А всъщност, едва на няколко крачки от тях Сребърните рицари продължаваха да удържат вражеския щурм и прииждащите чудовища.
Беснел вдигна внезапно помътнелите си кехлибарени очи към варварина и се опита да каже нещо:
— За спасението на всички добри раси! — едва-едва прошепна той, ала по милостта на Темпос или на онзи от боговете, чийто взор следеше битката в Стра-жев дол, Берктгар чу всяка негова дума.
Той нежно го положи на земята и кимна безмълвно.
После се изправи и, обзет от сляпа ярост, се хвърли в битката, посичайки десетки от скверните чудовища с всеки замах на огромния си меч.
Регуелд Харпъл никога досега не бе изпитвал подобно вълнение. Обгърнат от пламъци, които изпепеляваха всеки враг, изпречил се на пътя му, без ни най-малко да навредят на него самия, той се грижеше да попълва празнините в южните редици на защитниците. Магиите му бързо се изчерпваха, ала той изобщо не се тревожеше, уверен, че непременно ще открие начин да бъде полезен, да унищожи колкото се може повече от скверните създания, дошли, за да превземат Митрил Хол.
Група минотаври се приближиха към него, насочили дългите си копия напред така, че да се опазят от огнените езици.
По устните на Регуелд плъзна доволна усмивка и като пришпори причудливия си „жребец“, го накара да скочи високо над главите на чудовищата, там, където дори копията им не можеха да го достигнат.
Пламъците протегнаха изгарящи ръце към минотаврите и Регуелд нададе тържествуващ вик, после обаче внезапно млъкна, поразен от мощна мълния.
Миг по-късно двамата със Скокльо вече се премятаха във въздуха и бързо пропадаха все по-ниско и по-ниско, макар и в различни посоки.
Втората мълния долетя от другаде, последва я и трета, разклонена така, че да застигне и двете си жертви.
След още няколко удара Регуелд и конят му се строполиха на земята и останаха да лежат там съвършено неподвижно.
Мрачните магьосници се бяха включили в битката.
Нашествениците изреваха гръмогласно и така устремно се хвърлиха в атака, че дори Берктгар, освирепял от ярост заради смъртта на Беснел, не успя да спре отстъплението на мъжете си. Ездачите от Гущеровия отряд също се включиха в сражението и с дългите си пики постепенно започнаха да изтласкват защитниците все по-назад и по-назад.
Берг’иньон беше сред първите, които видяха поредния обрат в хода на сражението. След като нареди на един от войните си да се покатери до върха на близката каменна колона, за да види какво се случва на бойното поле, той се обърна към останалите от отряда и посочи северния край на долината.
— Идете там — безмълвно заповяда той на неколцина от бойците. — Минете зад редиците на врага и се изкачете нависоко, та да ги залеете със смъртоносен порой, когато ги притиснем до стената.
Всички закимаха одобрително, ала внезапният вик на мрачния елф, долетял откъм върха на каменната колона, бързо изтри усмивките от злите им лица.