— Тръгнали сме към Заселническа твърдина — обясни Дризт на Риджис, внезапно обзет от силно желание да се махне оттам. — Берктгар ни създава проблеми.
— Да — кимна полуръстът. — Бях там, когато заяви, че иска чука — при тези думи по херувимското му лице плъзна тънка усмивка. — Имах чувството, че Бруенор ще го посече на място.
— Имаме нужда от него — напомни му Кати-Бри.
Риджис пренебрежително махна с ръка:
— Блъфира — отсече той. — Берктгар също има нужда от нас, а и хората му няма току-така да обърнат гръб на джуджетата, които са им сторили толкова добрини.
— Бруенор не би го убил — доста неубедително се обади Дризт.
Тримата приятели се спогледаха и мислите им се насочиха към коравия джуджешки крал, в чиито гърди отново гореше прежният необуздан плам. Пред очите им неволно изплува образът на прекрасния Щитозъб, покрит със свещените руни на джуджешките богове. От едната страна на искрящата митрилна глава бяха издълбани чукът и наковалнята на Морадин Душековец, а от другата — кръстосаните брадви на Клангедон, джуджешкия бог на битките. Изкусната резба се допълваше от скъпоценния камък от планината — символът на Думатоин, Пазителя на тайните. Бруенор бе един от най-добрите джуджешки майстори, ала след като сътвори Щитозъб, това тържество на ковашкото изкуство, рядко слизаше в ковачницата си.
Мислеха си за бойния чук и за Уолфгар, високия, русокос младеж, който бе като син за старото джудже и за когото то бе изработило великолепното оръжие.
— Ще го убие и още как! — Кати-Бри изрази на глас онова, което и тримата почувстваха в този момент.
Дризт се накани да каже нещо, ала Риджис сложи пръст върху устните си.
— … а сега си наведи главата! — в другата стая Пуент крещеше поредните си указания.
Полуръстът кимна усмихнат и даде знак на скиталеца да продължи.
— Мислехме си, че може би…
Земята потрепери, откъм вратата долетя нов стон, последван миг по-късно от звучно „Б-р-р-р!“ — очевидно бъдещият бесовойн току-що бе разтърсил глава, за да се съвземе.
— Бързо се оправи! — похвали го Пуент.
— Мислехме си, че може би ще искаш да дойдеш с нас — довърши Дризт, без да обръща внимание на отвратената въздишка на младата жена.
Риджис се замисли. Нямаше да му се отрази никак зле да се измъкне от тази дупка и да се порадва на слънчевите лъчи, все още топли, макар че есента вече бе започнала да измества лятото.
— Трябва да остана — отказа им той с необичайна за него самоотверженост. — Имам работа.
Кати-Бри и Дризт кимнаха, без изобщо да се изненадат. Риджис наистина се бе променил през последните няколко месеца. Когато те двамата поеха към Мензоберанзан (скиталецът — за да сложи край на заплахата, надвиснала над Митрил Хол, а Кати-Бри — за да го открие и върне обратно), той бе поел командването на войските, с надеждата да извади Бруенор от унинието, в което бе изпаднал, и да го подтикне към действие. Полуръстът, за когото най-важното в живота бе доброто похапване и сладката дрямка, се бе справил повече от добре и със своя жар и енергия бе успял да впечатли не само калените джуджешки генерали, но и самия Тибълдорф Пуент. И Дризт, и Кати-Бри знаеха, че Риджис на драго сърце би ги придружил до Заселническа твърдина, но в този миг за него задълженията бяха по-важни от удоволствията.
Дризт се вгледа в лицето на дребничкия си приятел, чудейки се как най-деликатно да отправи молбата си. За негово учудване, Риджис, очевидно досетил се за намеренията му, вече бе изхлузил верижката от врата си и му я подаваше.
Този жест бе поредното доказателство за това колко много бе израснал полуръстът през последните седмици, помисли си скиталецът, докато се взираше в рубина, който проблясваше върху тъмната му длан. Това бе най-голямото съкровище на Риджис, могъщ магически предмет, който той бе откраднал от главатаря на своята гилдия в далечен Калимпорт и който пазеше като зеницата на окото си… поне до този момент.
Дризт не можеше да откъсне очи от скъпоценния камък; многобройните пламъчета, които играеха в дълбините му, го мамеха при себе си и обещаваха…
Той тръсна глава и се насили да отвърне поглед. Дори без ничия чужда воля, която да го направлява, рубинът се бе опитал да го впримчи! Никога досега не бе виждал толкова могъща магия, а ето че Джарлаксъл му го беше върнал доброволно, когато се срещнаха в тунелите край Мензоберанзан. Неочакваната щедрост на наемника със сигурност означаваше нещо, но какво точно, Дризт все още не можеше да разбере.