По време на дългия път към дома, Берг’иньон поизостана, оставяйки матрона Зеерит да води колоната.
— Дълги години ще минат, преди да се съвземем от безразсъдството на майка ти — подхвърли Джарлаксъл, когато по-късно същия ден, докато отдъхваха от изморителния път, се натъкна на младия Баенре в една странична галерия.
Берг’иньон посрещна думите му спокойно — нямаше как да не признае правотата им. И сам разбираше, че проблемите едва сега започват и че за дом Баенре предстоят тежки дни. Зеерит кипеше от ярост, а щом научеха за катастрофата, Мез’Барис Армго и останалите матрони също щяха да побеснеят.
— Предложението ми все още е в сила — рече Джарлаксъл и излезе от галерията, оставяйки Берг’иньон сам с мислите му.
Не, това надали щеше да бъде краят на рода Баенре, каза си Повелителят на меча. Триел щеше да оглави дома и, макар да бяха изгубили петстотин опитни бойци, пак им оставаха още близо две хиляди, в това число и повече от триста от прословутите гущерови ездачи. А и матрона Баенре се бе погрижила да си създаде солидна мрежа от съюзници извън дома си, така че дори този провал и смъртта й нямаше да съсипят рода.
Ала неприятности със сигурност щеше да има. Досега матрона Баенре се бе грижила за това семейството да бъде обединено, поне доколкото бе възможно в град като Мензоберанзан. Какво ли щеше да стори непредсказуемият Громф сега, когато нея вече я нямаше?
А и Триел, какво ли можеше да се очаква от нея, запита се Берг’иньон. Къде беше неговото място в плановете на сестра му? След като се възкачеше на престола, тя щеше да си роди и отгледа свои собствени деца. Първородният й син щеше да бъде подготвен или за магьосник на дома или за Повелител на меча, длъжността, която Берг’иньон заемаше.
Колко ли му оставаше още, зачуди се той. Петдесет години? Сто години? Доста кратък период за дълголетните елфи на мрака.
Погледът му неволно се зарея към тунела, по който си бе тръгнал Джарлаксъл и той сериозно се замисли над предложението на наемника да се присъедини към Бреган Д’аерте.
В Митрил Хол царяха смесени чувства, а радостните възгласи и наздравици нерядко се сменяха със сълзи по загиналите в битката. Всички скърбяха за Беснел и Фърбъл, за Регуелд Харпъл и десетките храбреци, паднали в боя. И всички ликуваха за крал Бруенор и могъщите му приятели, за Берктгар Храбри и лейди Алустриел, която все още не бе напълно излекувана, и за Стъмпет Рейкингклоу, героиня от схватката в Подземния град и от сраженията в Стражев дол.
И разбира се, за Гандалуг Бойния чук, патрона на рода Боен чук, завърнал се, както им се струваше, от гроба. Бруенор още се сепваше лекичко при вида на своя праотец, сякаш статуята от Залата на кралете неочаквано бе оживяла!
Сега двете джуджета бяха заедно в тронната зала, разположена в горните нива на Митрил Хол. От едната им страна седеше Берктгар Храбри, а от другата — лейди Алустриел (край която бе коленичила Стъмпет и непрекъснато й мърмореше да се пази и да си почива).
Навсякъде в Залите — от Подземния град до тронната зала — кипяха празненства. Това бяха дни на сбогувания и на запознанства и именно тогава Бруенор Бойния чук и Белвар Дисенгалп най-сетне се срещнаха. С малко магия лейди Алустриел премахна езиковите пречки и така двамата успяха да положат основите на крепко съюзничество между Митрил Хол и Блингденстоун, което щеше да просъществува векове наред. Освен това страшно им харесваше да си разказват истории за общия си приятел, особено когато той бе наблизо и можеше да ги чуе.
— Котката! — изсумтя веднъж Бруенор на висок глас. — Проклетата котка, тя ме притеснява най-много.
Дризт се приближи нехайно и като постави крак върху платформата с трона, се приведе към Белвар.
— Гуенивар неведнъж го е правила за смях — обясни той на своя език, който Белвар поназнайваше. — Да знаеш само колко обича да си поспива върху него.
Бруенор, естествено, веднага се досети, че говорят за него и понеже не разбираше и думичка от речта на Мрачните (магията на лейди Алустриел не я превеждаше), шумно възнегодува. Гандалуг, който също бе понаучил това-онова от езика на елфите, побърза да се присъедини към веселбата:
— Какво! — възкликна той, при което Бруенор запротестира още по-гръмогласно. — Да не искаш да кажеш, че оназ’ котка използва главата на сина на сина на сина на сина на сина на сина на сина ми за възглавница? Че тя е корава кат’ камък!
— Морадин ми е свидетел — призна се за победен Бруенор, — трябваше да си тръгна заедно с Мрачните!