— Трябва много да внимаваш, ако решиш да го използваш върху Берктгар — думите на Риджис го извадиха от мислите му. — Много е горд и ако усети, че си служим с магия срещу него, като нищо ще развали съюза.
— Прав е — съгласи се Кати-Бри и се обърна към Дризт.
— Само, ако нямаме друг избор — обеща той и окачи верижката на врата си, там, където носеше и снежнобялата глава на еднорог, която полуръстът бе издялал за него още докато живееха в Долината на мразовития вятър.
Откъм другата стая долетя нов грохот, последван от глухо тупване — поредното джудже се бе хвърлило срещу вратата и сега лежеше на пода и стенеше.
— Вие джуджета ли сте или някакви феи с доспехи? — провикна се Пуент. — Дръпнете се да ви покажа как се прави!
Риджис кимна — дошло бе време да действа. Бързо и напълно безшумно, той задейства механизма на стената и тежкият метален лист се прибра.
— Пазете се — предупреди той двамата си приятели, тъй като бяха застанали точно там, където се очакваше да връхлети Пуент.
— Да се махаме — твърдо рече Кати-Бри и се отправи към вратата, през която бяха влезли.
Нямаше никакво желание да се среща с бесовойна, който я пощипваше по бузата с мръсните си пръсти всеки път, щом я видеше, и я питаше кога най-сетне ще си пусне брада, та да стане „трижди по-хубава“.
Дризт не чака да го подканят втори път и като докосна рубинения медальон в знак на безмълвна благодарност към Риджис, се втурна след нея.
Не бяха направили повече от няколко крачки, когато откъм стаята зад гърба им се разнесе звук на строшено дърво, последван от гръмогласния кикот на Тибълдорф и възхитените възклицания на наивните му ученици.
— Трябва да ги изпратим в Мензоберанзан — сухо подхвърли Кати-Бри. — Пуент няма да миряса, докато не срине града до основи!
Дори Дризт, който бе отрасъл сред Мрачните и неведнъж бе ставал свидетел на разрушителната ярост на жриците и магиите, много по-могъщи от всичко, което бе виждал след това на Повърхността, не можеше да не се съгласи.
Съветник Фърбъл прокара ръка по оплешивялата си глава, изнервен от светлината на факлата. Нисичък и набит (не повече от метър и около четиридесет килограма стегнати, железни мускули), той бе типичен представител на своята раса, която се славеше със забележителното си умение да оцелява в Подземния мрак. Малцина се справяха с живота в недрата на земята така добре, както свиърфнеблите, а в каменоделството и способността да проникват в дълбините на скалите, те отстъпваха единствено на рядката раса Печ.
Ала днес, докато крачеше из празните (поне така се надяваше) тунели отвъд границите на Блингденстоун, съветникът изпитваше страх. Той ненавиждаше факли и изобщо каквато и да било светлина, но заповедите на крал Шниктик бяха пределно ясни и трябваше да се спазват от всички: никой гном не биваше да излиза в тунелите без запалена факла, в ръка.
Никой гном, с изключение на един. Спътникът на Фърбъл нямаше факла, защото нямаше и ръце. Преди много години Белвар Дисенгалп бе осакатен от един мрачен елф, всъщност не от кого да е, а от брата на Дризт, Дайнин До’Урден. За разлика от повечето обитатели на Подземния мрак обаче, свиърфнеблите знаеха що е жал и вместо да оставят безпомощния си другар да умре, му изработиха прекрасни заместители от най-чист митрил, при това надарени с магия — чело на чук за дясната ръка и двуглава кирка за лявата.
— Завършихме обиколката — подхвърли Фърбъл. — Време е да си вървим у дома.
— Още не! — възпротиви се Белвар с дълбокия си, звучен глас, който сякаш извираше от вътрешността на масивния му гръден кош.
— Никакви елфи няма в тези тунели — настоя съветникът. — Цели три седмици минаха от последната битка!
Това беше истина — след дългите месеци, през които нападенията на Мрачните в тунелите край Блингденстоун бяха станали ежедневие, сега се бе възцарило необичайно спокойствие. Белвар бе сигурен, че Дризт До’Урден има нещо общо с тази промяна и се боеше да не би приятелят му да е заловен или дори убит.
— Съвсем спокойно е — доста по-тихо добави Фърбъл, осъзнавайки колко високо е говорил до този момент.
По малкото му свиърфнебълско телце пробягваха неспокойни тръпки. Беше тук единствено заради Белвар. Вярно, че бе негов ред да патрулира, ала за един толкова опитен и уважаван гном не бе никак трудно да се освободи от това задължение. Само че най-почитаемият надзирател бе настоял да тръгнат заедно и по някаква причина, която Фърбъл не разбираше, кралят го бе подкрепил.