Не че съветникът не бе свикнал с тези проходи. Тъкмо напротив — той познаваше тунелите около града на елфите по-добре от всеки друг свиърфнебъл, освен това беше единственият обитател на Блингденстоун, който имаше връзки в Мензоберанзан. Ала именно това, че бе толкова опитен в отношенията с Мрачните, му причиняваше такива тревоги напоследък, особено от страна на Белвар. Когато събратята му плениха предрешената Кати-Бри и откриха коя е всъщност, именно той, излагайки се на голяма опасност, й бе показал най-презрян и таен път до Мензоберанзан.
Нещо подобно ставаше и сега. Белвар не се тревожеше, че наблизо може да има врагове, в това Фърбъл бе сигурен. В тунелите всичко си беше наред. Нито свиърфнеблите, нито някой от тайните им съюзници бе забелязал следи от Мрачните — както из проходите край Блингденстоун, така и по обичайните елфически пътища в близост до Мензоберанзан. За всички бе ясно, че там се е случило нещо важно и в него несъмнено бяха намесени както Дризт До’Урден, така и приятелката му, която според Фърбъл създаваше само неприятности. И точно това беше истинската причина, поради която Белвар го бе довел тук, сигурен бе съветникът. При тази мисъл по гърба му отново пробягаха ледени тръпки — не искаше дори да мисли защо кралят толкова лесно се бе съгласил с надзирателя!
— Случило се е нещо — проговори Белвар изведнъж, сякаш бе прочел мислите му. — В Мензоберанзан.
Фърбъл го изгледа подозрително — вече знаеше какво предстои, знаеше, че ще го помолят отново да се срещне с онзи мошеник Джарлаксъл.
— Неспокойни са самите скали — продължи Белвар.
— Сякаш Мрачните скоро ще поемат на война — сухо вметна съветникът.
— Косим камман деноктусд — съгласи се надзирателят, използвайки стар свиърфнебълски израз, който означаваше буквално „стаената земя преди земетръс“ или, както казваха на Повърхността, „затишие пред буря“.
— Да се срещна със своя информатор от Мензоберанзан, това иска крал Шниктик, нали? — рече Фърбъл — нямаше смисъл да се преструва, че не се е досетил какво ще поиска Белвар от него.
— Косим камман деноктусд — повтори надзирателят мрачно.
И той, и кралят, и мнозина от обитателите на Блингденстоун бяха убедени, че елфите скоро ще тръгнат на война. Наистина, най-прекият път към Повърхността и мястото, което Дризт До’Урден наричаше свой дом, минаваше на изток от града на свиърфнеблите, отвъд Мензоберанзан, ала въпреки това Мрачните първо трябваше да поемат на запад и тогава щяха да минат опасно близо до Блингденстоун. Силно притеснен от тази мисъл, крал Шниктик бе изпратил съгледвачески отряди на изток й на юг, толкова надалече от родните пещери и от Мензоберанзан, колкото гномовете изобщо бяха стигали някога. Носеха се слухове, че е възможно да изоставят поселището си, а в такъв случай щеше да им трябва ново място, където да си построят дом. Никой не го желаеше, Фърбъл и Белвар може би най-малко от всички. И двамата бяха вече стари, скоро щяха да навършат двеста години и се чувстваха силно свързани с Блингденстоун.
Ала и двамата прекалено добре разбираха колко страшна е опасността, която ги дебне, и знаеха извън всякакво съмнение, че ако Мрачните дойдат в града, с тях е свършено.
— Ще го направя — рече Фърбъл с примирена въздишка. — Малко ще науча, няма съмнение. Рядко казва нещо важно, а винаги получава пребогата отплата.
Белвар не отвърна нищо. Цената на една среща с алчния елфически информатор изобщо не го тревожеше — незнанието можеше да им струва хилядократно повече. Фърбъл също мислеше така, в това надзирателят бе сигурен, а мърморенето бе просто начин да си придаде малко важност. Наистина, той обичаше да се оплаква, ала Белвар, който го бе опознал доста добре, истински го харесваше.
А в този момент както той, така и всички останали свиърфнебли, отчаяно се нуждаеха от Фърбъл и неговите връзки.
Глава 3
Като на игра
Дризт и Кати-Бри подскачаха надолу по скалистите пътеки и се промъкваха между грамадните камъни с пъргавината и жизнерадостта на две деца. Веселият им бяг се превърна в импровизирана надпревара, когато на пътя им се изпречи яма и те едновременно подскочиха, уловиха се за клоните на две тънички планински дръвчета, израснали наблизо, и се залюляха с всичка сила, опитвайки да се приземят колкото се може по-надалече. Следващото препятствие бяха няколко вирчета, над които те прелетяха с лекота (макар че Кати-Бри все пак се поизмокри малко), после се разделиха, за да заобиколят високата скала, която се изправи пред тях. Младата жена сви надясно, а Дризт тъкмо се канеше да поеме наляво, когато му дойде по-добра идея.