Напълно изтощени (поне Дризт и Кати-Бри, пантерата дори не се бе задъхала), тримата приятели най-сетне спряха, за да си починат. Избраха си неголямо сечище, обградено от високи скали от север и изток и стръмна клисура от юг. От едрите камъни, разпръснати наоколо, щяха да станат прекрасни столове, а в средата имаше дори импровизирано огнище, направено не от кого да е, а от самия Дризт, който често лагеруваше тук по време на своите скитания.
Кати-Бри се отпусна на един от камъните, а елфът се зае да накладе малък огън. В далечината пред себе си младата жена видя струйки дим да се вият лениво в кристалночистия въздух над Заселническа твърдина. Тази гледка й подейства доста отрезвяващо, защото й припомни за какво всъщност са тук и колко сериозно е положението, нещо, което като че ли бе забравила, докато се наслаждаваше на хубавата утрин. Ако Мрачните дойдеха, с подобни весели надпревари щеше да бъде свършено.
Тънките струйки дим върнаха мисълта й към човека, който бе довел коравите варвари чак от Долината на мразовития вятър, човека, за когото тя се канеше да се омъжи, преди една йоклола, най-приближената слугиня на скверната Кралица на паяците, неочаквано да прекъсне младия му живот. И Кати-Бри, и Дризт, носеха известна отговорност за смъртта на Уолфгар, ала не чувство за вина изпитваха те в този миг. Скиталецът също бе забелязал дима и сега стоеше и се взираше в него, потънал в тъжни мисли.
По лицата им вече нямаше усмивки — отново и отново си припомняха многобройните случаи, когато си бяха организирали подобни приятелски надпревари… само че тогава в тях участваше и русокосият варварин, който не можеше да минава през тесните процепи, където те се провираха с лекота, но пък наваксваше с гигантските си крачки.
— Де да можеше… — Кати-Бри не довърши, но Дризт прекрасно знаеше какво има предвид, защото и той изпитваше същото.
— Мъжете от Заселническа твърдина щяха да се бият много по-добре, ако начело им стоеше Уолфгар, син на Беорнегар — съгласи се той и сърцата им се свиха от болка — всичко щеше да бъде по-хубаво, ако можеха да го споделят с Уолфгар.
Това беше. Дризт го бе изрекъл на глас и сега нямаха какво повече да си кажат. Обядваха в пълно мълчание, дори Гуенивар лежеше съвсем неподвижно, без да издава звук.
Мислите на Кати-Бри се върнаха назад към времето, когато още живееха в Долината на мразовития вятър. Струваше й се, че отново вижда пред себе си Грамадата на Келвин, единственото възвишение, което разнообразяваше иначе монотонната сивота на равната тундра. Колко много си приличаха двете места, обгърнати от един и същ кристалночист, изпълнен с живот въздух! Колко далече бяха стигнали всички те — Дризт, Бруенор, Риджис, Гуенивар и, разбира се, Уолфгар! И то за толкова кратко време, което обаче по приключенията и опасностите, по вълненията и добрите дела, с които беше изпълнено, се равняваше сякаш на цял живот. Заедно, те бяха непобедими.
Или поне така си мислеха.
Кати-Бри бе видяла повече, отколкото мнозина старци на преклонна възраст, а бе едва на двадесетина години. Тя минаваше през живота тичешком, със същата лека, одухотворена стъпка, с която се спускаше по стръмната планинска пътечка, безгрижна и дръзка, и с чувството, че е безсмъртна.
Почти.
Глава 4
Пропукване
— Заговор? — попита елфът, използвайки езика на жестовете, който бе толкова богат и сложен, че можеше да предаде и най-тънките нюанси в значението на думите.
Джарлаксъл поклати глава с озадачено изражение на лицето (нещо доста необичайно за него), после въздъхна и даде знак на придружителя си да идат на по-сигурно място.
Двамата бързо закрачиха из широките, криволичещи улици на Мензоберанзан, между високите сталагмитови могили, където Мрачните живееха. Тези могили, както и голяма част от внушителните сталактити, които висяха от тавана на мензоберанзанската пещера, бяха кухи отвътре и опасани от тераси и висящи пътеки отвън. Много често сградите в един двор бяха свързани помежду си с мостове, които наподобяваха гигантска паяжина; магически огньове — алени, сини и по-рядко зеленикави — обгръщаха всички домове (особено тези на по-старите и влиятелни родове) и допълнително подчертаваха изкусната украса. Мензоберанзан, най-импозантният между градовете, будеше няма възхита; смайващ и неземен, той спираше дъха и ако някой го видеше, без да знае нищо за обитателите му (разбира се, никой, озовал се тук, не оставаше в неведение — а често пъти и жив — дълго време) никога не би предположил, че тази красота е сътворена от най-злата и безмилостна раса в цял Торил.