Разкъсван от безсилен гняв, той започна да бичува злощастната си жертва с удвоена ярост.
— Какво търсиш тук? — гърленият му глас внезапно изтъня и застърга като нокът върху плоча за писане.
— Чу ли за безредиците в Пантеона? — попита Лолт.
Демонът не отговори веднага. Разбира се, че знаеше какво се случва — боговете се караха, бореха се за власт и често използваха някои от по-низшите същества като пионки в своите съзаклятия. В подобни времена много от обитателите на Бездната (дори могъщи танари като него), обикновено ставаха неохотни участници в политическите им междуособици.
А както вече се досещаше (и опасяваше) — именно това бе на път да му се случи сега.
— Задават се дни на люти битки, когато боговете ще трябва да плащат за собственото си безразсъдство — обясни тя.
Ерту се изсмя — груб, стържещ кикот, който накара Лолт да го изгледа недоволно.
— Нима това те тревожи, теб — върховната повелителка на хаоса? — попита той.
— Онова, което ни очаква този път, вероятно ще се окаже свръх силите на мнозина от нас, навярно дори и на мен — отвърна тя. — Аз самата нямам нищо против да наблюдавам отстрани как глупците от Пантеона губят властта и жалката си гордост, а някои тях и живота си, ала всяко божество, което не внимава достатъчно, рискува да се окаже въвлечено в безредиците.
— Лолт никога не се е славила със своята предпазливост — сухо вметна Ерту.
— Лолт никога не е била глупачка — поправи го тя.
Демонът кимна и се облегна в издълбаното гъбено пънче, размишлявайки над думите й.
— Какво общо имам аз с всичко това? — проговори най-сетне — като танари, той не беше божество и не черпеше силите си от молитвите, отправени към него.
— Мензоберанзан — отвърна Лолт без колебание.
Ерту наклони уродливата си глава на една страна и я изгледа учудено. Мензоберанзан, прословутият град на Мрачните, мястото, където бяха събрани най-много от нейните поклонници?
— Там вече цари хаос — поясни Кралицата на паяците.
— И той несъмнено е твое дело — подсмихна се демонът.
Лолт дори не се опита да го отрече.
— Ала това крие и своите опасности — продължи тя. — Ако бъда засегната от безредиците в Пантеона, молитвите на моите жрици ще останат нечути.
— Нима очакваш аз да се погрижа за това? — слиса се Ерту.
— Правоверните ще имат нужда от закрила.
— Но аз не мога да сляза в Мензоберанзан! — изрева той, давайки воля на гнева, който го бе разяждал през цялото това време на изгнаничество от Материалната равнина.
Мензоберанзан се намираше в Подземния мрак на Фаерун и макар от Повърхността да го деляха стотици мили яка скала, той си оставаше част от Материалната равнина. Преди няколко години Ерту бе откликнал на призива на един незначителен магьосник от Фаерун и се бе задържал там известно време, в опит да се сдобие с Креншинибон, кристален отломък, надарен с извънмерно могъщество, останка от една отдавна отминала епоха на велики заклинате ли и страховити магии. А колко малко не му бе достигнало, за да го притежава! Беше проникнал в кулата, която Креншинибон бе създал по свое подобие, и се бе съюзил с тогавашния му господар — жалък човек, след чиято смърт той най-сетне щеше да сложи ръка на така жадуваното съкровище. Ала точно тогава демонът срещна един мрачен елф, беглец от същия този Мензоберанзан, който боготвореше Лолт и за който тя искаше да го накара да се погрижи!
Дризт До’Урден беше надвил Ерту, а за един танари всяко поражение, понесено в Материалната равнина, означаваше стогодишно изгнание в Бездната.
Демонът вече трепереше от едва сдържана ярост и Лолт направи крачка назад, готова да го посрещне, ако се осмели да я нападне.
— Прав си, ти не можеш да отидеш там — съгласи се тя. — Но твоите слуги могат. Ще се погрижа между двете равнини винаги да има отворен портал, дори ако се наложи да изпратя всичките си жрици да го поддържат.
Свирепият рев на Ерту заглуши последните й думи.
Кралицата на паяците прекрасно разбираше какво го измъчва — за един демон нямаше по-голяма наслада от това да броди на воля из Материалната равнина и да си играе със слабите души на тамошните раси и още по-слабите им тела. Лолт го разбираше, ала не му съчувстваше. Злата богиня не знаеше що е съчувствие.
— Нима мога да ти откажа! — горчиво рече Ерту и изпъкналите му, кървясали очи злобно се присвиха.