С примирена въздишка, в която се долавяше частица от носталгията, която самата тя изпитваше по Долината, младата жена си напомни за какво бе дошла. Берктгар наистина се инатеше, ала тя прекрасно разбираше колко много го бе наранила загубата на Уолфгар и колко силно го болеше от мисълта, че Щитозъб, който се бе превърнал в най-прочутото оръжие в цялата история на племето, ще остане притежание на едно джудже.
Нямаше значение, че именно това джудже бе изковало чука, нито че мъжът, който го бе покрил със слава, гледаше на джуджето като на свой баща. За Берктгар мъртвият герой не бе синът на Бруенор, а Уолфгар, син на Беорнегар от племето на Лоса. Уолфгар от Долината на мразовития вятър, а не Уолфгар от Митрил Хол. Уолфгар, у когото беше въплътено всичко онова, което варварите почитаха и на което се възхищаваха. В този миг може би нямаше друг, който по-добре от Кати-Бри да разбира колко тежка в действителност е задачата им.
Двамата високи, широкоплещести стражи стояха край входа на Хенгорот, а от тях се носеше силен дъх на медовина. Те свъсиха вежди, когато чуха, че някой приближава, но побързаха да се отместят встрани, щом разпознаха новодошлите. Единият се втурна към средата на залата и тържествено започна да изрежда подвизите (поне тези, за които знаеше) и родословието им (всъщност, само това на Кати-Бри — родословието на елфа не можеше да бъде повод за гордост, не и в очите на варварите от Заселническа твърдина).
В това време новодошлите търпеливо чакаха край вратата заедно с другия страж, който сигурно тежеше повече от тях двамата взети заедно. Погледите им се спряха върху Берктгар. Седнал начело на дългата маса, той също се взря в тях.
Колкото и глупаво да се държеше в спора си с Бруенор, вождът несъмнено вдъхваше респект. Висок почти колкото Уолфгар, той имаше широки рамене и силни ръце, по-дебели от крака на най-набитото джудже. Рошавата му кестенява коса се спускаше под раменете, а гъстата брада, която си бе пуснал за зимата, му придаваше още по-суров и внушителен вид. Открай време варварите избираха своите предводители според силата им, провеждаха люти двубои, в които можеше да има един-единствен победител. Нямаше войн в Заселническа твърдина, който да е в състояние да надвие Берктгар — Берктгар Храбри, както го наричаха поданиците му — и точно заради това той бе обречен да живее в сянката на мъртвия си предшественик, чието име още приживе се бе превърнало в легенда.
— Заповядайте, пийнете с нас! — покани ги вождът, ала сърдечният поздрав не можа да заблуди двамата приятели — изражението му красноречиво говореше, че не е нито изненадан, нито доволен, че ги вижда.
Вниманието му бе насочено най-вече към Дризт, в очите му проблясваше нетърпение, примесено с безпокойство.
Начаса бяха донесени още два стола (висока чест за Кати-Бри, тъй като на масата нямаше други жени, освен хубавиците, приседнали в скута на някои от пияните бойци). В Хенгорот, както и в обществото на варварите изобщо, жените и децата (с изключение на поотрасналите момчета) не бяха нищо повече от най-обикновени слуги. Бързи и безшумни, те начаса донесоха медовина за гостите.
Дризт и Кати-Бри подозрително изгледаха питиетата пред себе си — знаеха, че разсъдъкът им трябва да е съвсем ясен, ако искат да се справят със задачата си. Ала Берктгар вече бе вдигнал каната си за наздравица и те бяха принудени да сторят същото. А в Хенгорот не можеше просто да си сръбнеш една глътка!
Двамата приятели опразниха халбите, за радост на домакините си, и в очите им проблесна отчаяние, когато жените сложиха още две кани пред тях.
Неочаквано скиталецът се изправи и скочи върху масата.
— Приемете моите почитания, о, доблестни поданици на Берктгар Храбри! — тържествено започна той, предизвиквайки взрив от възторжени възгласи.
Мъжете вдигнаха чаши във възхвала на своя вожд и започнаха да го тупат по гърба, но той дори не трепна под тежките им удари и нито за миг не свали от елфа изпълнения си с подозрение поглед.
На Кати-Бри не й бе никак трудно да разбере какво става. Макар и неохотно, варварите бяха свикнали с присъствието на Дризт и все пак за тях той си оставаше преди всичко „хилав елф“, при това не какъв да е, а мрачен елф! Да, в техните очи той беше слаб (нищо чудно някоя от жените им, калени от тежкия живот, да бе по-силна от него!) и въпреки това знаеха, че и най-могъщият им войн не е в състояние да го надвие. Най-неловко от всички се чувстваше самият Берктгар, който несъмнено се досещаше за какво са дошли двамата гости и предполагаше, че ще му се наложи да уреди спора за Щитозъб със скиталеца.