Джарлаксъл неволно потрепери при тази мисъл, но бързо прогони отблъскващата картина от съзнанието си — предстоеше му наистина важна работа.
— В цял Мензоберанзан няма Повелител на меча… няма друг елф, който да е в състояние да се мери с мен! — самонадеяно заяви Утегентал, но защо го прави.
Беше, освен може би, за да задоволи болезнената си гордост, Джарлаксъл не знаеше.
Продължи да се перчи така още дълго време, през което наемникът едвам се сдържаше да не го попита има ли някаква специална причина за посещението му. Не го стори, единствено защото беше убеден, че пратеникът на втория дом в крайна сметка ще стигне до същината на нещата.
Внезапно Утегентал млъкна, пресегна се към писалището и взе един скъпоценен камък, който Джарлаксъл използваше за преспапие. Промърмори нещо неразбираемо, при което огромната брошка на гърдите му, символ на дом Барисон дел’Армго, проблесна едва забележимо. Пръстите му се сключиха около камъка и той стисна с всичка сила. Мускулите му се издуха от напрежение, ала камъкът остана невредим.
— Би трябвало да мога да го строша! — изръмжа Повелителят на меча. — Такова е могъществото, магията, с която Лолт ме е дарила!
— Камъкът надали ще бъде толкова ценен, ако го стриеш на прах — сухо отбеляза Джарлаксъл.
Зад бръщолевенето на Утегентал явно се криеше нещо много по-сериозно, започна да се досеща наемникът. За всички вече бе очевидно, че магията в целия град бързо отслабва. Това се случваше и с патрона на втория дом. Вярно бе, че все още бе силен, ала съвсем не толкова, колкото преди, и това явно го тревожеше немалко.
— Магиите се провалят — рече той. — И то навсякъде. Жриците отправят пламенни молитви, принасят жертва след жертва и въпреки това не получават отговор нито от Лолт, нито от слугините й. Магията отслабва и всичко е по вина на матрона Баенре!
Джарлаксъл не пропусна да забележи, че Утегентал повтаря все едно и също. Вероятно, за да не забрави за какво говори, насмешливо си каза той, а киселото му изражение красноречиво издаваше какво мисли за интелектуалните възможности на събеседника си. Разбира се, Утегентал бе прекалено глупав, за да забележи каквото и да било.
— Няма как да знаеш дали Кралицата на паяците наистина не им отговаря — отбеляза наемникът на глас.
Твърденията на гиганта без съмнение идваха направо от устата на матрона Мез’Барис. Нещата постепенно започваха да се проясняват и най-вече фактът, че Утегентал бе тук по заповед на матроната, за да провери какво е настроението сред редиците на Бреган Д’аерте и дали не бе дошло време да се организира заговор срещу първия дом. Разбира се, Утегентал можеше да пострада сериозно заради дръзките си думи, ала не и семейството му — Повелителят на меча бе известен с необмислените си приказки и с това, че никога не казва нищо хубаво за никого, освен за себе си.
— Не друг, а матрона Баенре позволи на изменника До’Урден да избяга! — продължаваше да беснее той. — Не друг, а тя ръководеше проваления ритуал! Провален така, както се провалят и магиите напоследък.
„Не думай“, помисли си наемникът, ала мъдро предпочете да запази саркастичната забележка за себе си. Всъщност онова, което го вбесяваше, не бе просто глупостта на Утегентал, а фактът, че подобни обвинения можеха да се чуят из целия град. Джарлаксъл винаги се би дразнил от сляпата увереност на сънародниците си, че във всяко тяхно движение има скрит по-дълбок смисъл; че всичко, което им се случва, е част от някакъв мащабен план на Кралицата на паяците, за който те още не знаят. Според жриците, Дризт До’Урден се бе отрекъл от Лолт и бе избягал, единствено защото Лолт бе пожелала родът До’Урден да бъде погубен, а останалите домове да получат възможността да заловят вероотстъпника и така да докажат собствената си преданост към нея.
За Джарлаксъл този начин на мислене бе напълно погрешен и превръщаше събратята му в пионки без свободна воля. Разбира се, Кралицата на паяците сигурно одобряваше преследването на Дризт и най-вероятно бе разгневена заради пропадналата церемония (естествено, ако изобщо я бе забелязала). Ала да се твърди, че причина за всичко, случващо се в момента, е едно-единствено събитие (при това доста незначително на фона на петхилядната история на града) бе проява на глупава гордост, на дръзкото и нелепо убеждение, че цялата вселена се върти около тях.