Бруенор! Най-скъпият ми приятел. Джуджето, с което се биехме рамо до рамо още от първите ми години в Долината на мразовития вятър… времена, които сега ми изглеждаха толкова далечни! Боях се, че гибелта на Уолфгар завинаги е прекършила духа на Бруенор; страхувах се, че огънят, който гореше в гърдите му и му помогна да превъзмогне всички привидно непреодолими пречки по пътя към древната твърдина на предците му, е погаснал навеки. За щастие, не бях прав. Белезите му бяха все така страшни — едното му око го нямаше, дълга синкава резка разполовяваше лицето му — ала старият плам отново бе лумнал и пръскаше искри в зрящото му око.
Бруенор лично ръководеше приготовленията — от укрепването на долните тунели до изпращането на посланици в съседните градове в търсене на съюзници. Не молеше за ничия помощ във вземането на решения, а и не се нуждаеше от такава, защото беше Бруенор, ветеран от безброй бойни приключения, осми крал на Митрил Хол, който напълно бе заслужил титлата си.
Тъгата си беше отишла и кралят се бе завърнал, за радост на поданици и приятели.
— Нека Мрачните псета заповядат! — честичко се провикваше той, като никога не пропускаше да срещне погледа ми, сякаш за да се увери, че не съм се засегнал.
Всъщност, тази решителна закана галеше слуха ми като най-нежна музика.
Какво ли, не спирах да се чудя, бе извадило скърбящия Бруенор от блатото на отчаянието? А и не само него. Навсякъде около себе си виждах трескава възбуда — у джуджетата, у Кати-Бри, та дори у Риджис, който винаги бе предпочитал приготовленията за едно добро похапване и сладка дрямка след него, пред подготовката за война. Дори самият аз го усещах, онова трепетно очакване, онова топло другарско чувство, по-силно откогато и да било, което ни караше да се потупваме одобрително по гърбовете дори при най-малките подобрения в защитата и да надаваме радостни възгласи при всяка добра вест.
Това бе нещо повече от страха пред общата опасност, повече от признателността за всичко, което имахме и което съвсем скоро можеше да ни бъде отнето. Тогава, в онези напрегнати, еуфорични времена на трескави приготовления, не го разбирах, ала сега, когато се връщам назад, отговорът е повече от ясен.
Била е надеждата.
За всяко разумно същество няма нищо по-важно от надеждата.
Заедно или поотделно, ние всички трябва да се надяваме, че бъдещето ще е по-добро от миналото; молим се светът на нашите деца и внуци да се доближи още мъничко до онова идеално общество, което сме изградили в представите си. Разбира се, надеждата за бъдещето на един варварски войн няма как да не се различава от тази на миролюбивия земевладелец. А и кое ли джудже би искало да живее в мечтания свят на един елф! Ала сама по себе си, надеждата е една и съща за всички. Именно в такива моменти, когато чувстваме, че с действията си допринасяме за едно по-добро бъдеще (а точно това се случваше в Митрил Хол, когато очаквахме битката с Мрачните и вярвахме, че веднъж завинаги ще си разчистим сметките с тях и ще сложим край на заплахата на Мензоберанзан), изпитваме подобно възвишено и чисто въодушевление.
Ключът към всичко е надеждата, вярата, че утрешният ден ще бъде по-добър от днес и от вчера. Без тази вяра ни остава само себично, лишено от съдържание съществуване, чиято едничка цел е собственото ни удоволствие и дребни стремежи, или отчаянието на живот, изгубен в очакване на смъртта.
Бруенор, а и всички ние, вече имахме цел и аз не помня някога да съм се чувствал по-жив, отколкото в тези дни на приготовления в Митрил Хол.
Глава 1
Дипломация
Гъстите червеникавокафяви къдрици се мятаха около раменете й, докато Кати-Бри трескаво отбиваше свистящите ятагани. Със своите почти шестдесет килограма железни мускули, калени от живота сред джуджетата, тя беше кораво момиче и прекрасно се справяше с тежкия ковашки чук.
Както и с меча. А този в ръцете й, освен че бе наистина красив с бялата си дръжка, изваяна във формата на глава на еднорог, беше и най-добре балансираното оръжие, което бе хващала някога. Въпреки това, Кати-Бри бе сериозно притисната от противника си. Малцина в Царствата можеха да се мерят с Дризт До’Урден, легендарния скиталец.
Той също не бе едър, може би само един-два килограма по-тежък от нея, ала жилав и със стоманено яки мускули. Гъстата му бяла коса, досущ като нейната червеникавокафява грива, се спускаше под раменете, абаносовочерната кожа на лицето му лъщеше от тънки струйки пот, доказателство за войнските умения на младата жена.