— Тръгвам си — изръмжа Повелителят на меча. — „Това бяха най-приятните думи, които бе изрекъл, откакто бе прекрачил прага“, каза си Джарлаксъл.
Когато остана сам, наемникът се облегна удобно на стола и, като свали широкополата си шапка, прокара ръка по гладко обръснатата си глава. Докъде ли се простираше сериозността на положението, зачуди се той. Дали пък в невиждания хаос, който очевидно бе засегнал самата същност на Съзиданието, Лолт не бе рухнала завинаги? Доста приятна перспектива, богохулно си помисли Джарлаксъл.
Каквото и да се бе случило, той искрено се надяваше нещата скоро да се нормализират. Прекрасно знаеше, че предложението на Утегентал да тръгнат на война срещу Баенре (а то наистина бе точно това), много скоро ще бъде направено отново, после пак и пак, все по-отчаяно с всеки изминал ден. Рано или късно, първият дом щеше да бъде нападнат.
Мислите му се върнаха към една среща, на която бе станал свидетел преди известно време. Тогава матрона Баенре, все още в началото на плановете си за поход срещу Митрил Хол, бе принудила К’иорл Одран от Облодра, третия (и може би най-опасен) дом в града, да се присъедини към новосформирания съюз. Тогава първата матрона, убедена, че зад гърба си има пълната подкрепа на Кралицата на паяците, се бе държала властно и грубо, беше нанесла явна обида на К’иорл и си бе осигурила присъствието й в съюза с недвусмислени заплахи.
Джарлаксъл бе сигурен, че повелителката на дом Облодра никога няма да забрави това унижение. Навярно дори в този миг, тя подтикваше матрона Мез’Барис към война срещу Баенре.
Наемникът обичаше хаоса и неизменно успяваше да извлече полза от вечните безредици в Мензоберанзан, ала сега усети, че подобно развитие на събитията изобщо не му се нрави.
При цялата си прозорливост, този път Джарлаксъл грешеше. К’иорл Одран не само че не подстрекаваше втория дом към война, ами всячески се стараеше да избегне такъв конфликт. Именно с тази цел тя често се срещаше (винаги тайно, разбира се) с повелителките на останалите шест дома от Управляващия съвет. Изключение правеше единствено Генни’тирот Тлабар, матрона на Фаен Тлабар, четвърти дом в Мензоберанзан. К’иорл ненавиждаше рода Фаен Тлабар и им нямаше никакво доверие.
Не, матрона Одран не бе забравила нанесената й обида, нито пък се боеше от случващото се в града. Ни най-малко.
Всъщност, ако не беше сложната им шпионска мрежа, както и недвусмислените признаци като Нарбондел и гаснещите вълшебни огньове, членовете на третия дом изобщо нямаше да разберат, че нещо в града не е наред. Защото тяхното могъщество не се дължеше нито на магия, нито на молитви и жертвоприношения към Лолт. К’иорл Одран и семейството й бяха псионисти — използваха вътрешната сила на ума си и затова до този момент Смутното време, с всичките неприятности, които сееше навсякъде, не ги бе засегнало ни най-малко.
Разбира се, това не биваше да става достояние на останалите обитатели на Мензоберанзан. По заповед на матроната, няколко жрици се грижеха огньовете, опасващи къщата, да примигват и гаснат, досущ като украсата на всички други домове в града. Самата К’иорл пък си даваше вид на също толкова обезпокоена и безпомощна, колкото бяха останалите матрони от Съвета.
Засега трябваше да потулва нещата, да потушава всички планове за нападение срещу първия дом още в зародиш. Когато К’иорл се увереше, че отслабването на магията не е просто лукав номер на незнаен неприятел, третият дом щеше да нанесе своя удар… сам. Може би щеше да започне от рода Тлабар, да им плати за дългите години, през които неотлъчно бе следила всеки техен дързък ход и нарастващата им амбиция. А можеше да нападне първо онази престаряла нещастница, Ивонел Баенре.
Каквото и да решеше, К’иорл Одран смяташе да действа сама.
Матрона Баенре седеше сковано на един стол, поставен в центъра на величественото светилище. Две от дъщерите й стояха край нея — Сос’Умпту, която се занимаваше с поддръжката на това най-свято място в цял Мензоберанзан, и Триел, най-възрастната дъщеря в дома и матрона — повелителка на Арах-Тинилит. И трите жени гледаха нагоре, към украсата, която Громф бе поставил под внушителния купол на параклиса. Никак не бяха изненадани, че вместо неспирно да променя формата си от гигантски паяк в прекрасна жена и обратно, тя бе застинала някъде по средата между трансформациите и сега висеше над главите им, замряла като силите, на които се крепеше първият дом.