Недалече от тях кипеше неуморен труд — десетки роби, гоблини и минотаври поправяха повредения покрив, ала матрона Баенре вече бе изгубила надежда, че всичко ще се оправи, когато успее да възстанови оскверненото си светилище. Постепенно бе започнала да споделя мнението на Джарлаксъл, че зад зловещите и необясними събития в Мензоберанзан се крие нещо много повече от една провалена церемония и бягството на изменника. Не, онова, което се случваше, засягаше не само града на Мрачните, не само Забравените царства, но и цялата вселена и тя не бе в състояние нито да го промени, нито дори да го проумее в цялата му дълбочина.
Не че от тази мисъл й ставаше по-леко. Ако останалите домове не осъзнаеха същинския мащаб на неприятностите, рано или късно някой от тях щеше да я нападне в обречен опит да оправи нещата. Първата матрона хвърли бърз поглед към двете си дъщери. Рядко бе срещала някого, у когото да има толкова малко амбиция, колкото у Сос’Умпту и затова не се притесняваше особено от нея. Триел, от друга страна, бе повече от опасна. Макар сега да изглеждаше напълно доволна от положението си (все пак титлата матрона — повелителка на Академията бе не само почетна, но и даваше голяма власт), по всеобщо мнение един ден Триел щеше да оглави първия дом.
Тя, също като майка си, бе търпелива, ала освен това (отново като нея) бе и пресметлива. Веднъж решила, че се налага да свали старата матрона от престола, веднъж повярвала, че само това би могло да укрепи силно разклатените позиции на дома, Триел щеше да действа мълниеносно и безпощадно.
Именно заради това майка й я бе повикала от Академията и бе настояла срещата да се състои в светилището. Това бе владението на Сос’Умпту и на Лолт, и Триел не би се осмелила да я нападне тук.
— Възнамерявам да издам указ, с който Академията забранява на всички домове, без изключение, да воюват един срещу друг в това смутно време — обади се Триел, нарушавайки тишината (трите жени отдавна бяха престанали да обръщат внимание на робите, които работеха на покрива, и дори не забелязаха, когато някакъв минотавър реши да се позабавлява и запрати тялото на един гоблин към пода, където от злочестото същество остана само голямо кърваво петно).
Матрона Баенре шумно си пое дъх и се замисли над думите на дъщеря си и скритото им значение. Не се съмняваше, че Триел наистина ще издаде подобна заповед — в крайна сметка Академията си оставаше най-могъщият стабилизиращ фактор в града. Не разбираше обаче, защо бе решила да й го каже точно сега? Защо бе сметнала за нужно да го съобщи на майка си, а не бе предпочела просто да направи онова, което обещаваше?
Дали не се опитваше да й вдъхне увереност или пък, тъкмо напротив, искаше да приспи вниманието й и да я хване неподготвена?
Мислите на старата Баенре препускаха в съзнанието й, въртяха се в кръг, противоречаха си и я измъчваха. Доскоро самоуверена до дързост, сега матроната бързо потъваше в блатото на параноята. Разбира се, тя прекрасно знаеше колко опасно бе да търси зъл умисъл във всичко, което й казват, както и да се мъчи да отгатне кои врагове представляват по-малка заплаха от останалите и кои биха могли да й бъдат съюзници. Знаеше го, ала бе прекалено отчаяна. Едва преди няколко седмици тя бе по-могъща отвсякога, бе съумяла да обедини раздирания от вечни междуособици град и да събуди в гърдите им едно общо желание — да нападнат Митрил Хол и омразните джуджета.
Колко бързо бе изгубила всичко това, сякаш само за броени секунди… толкова, за колкото онзи злощастен сталактит бе успял да се сгромоляса върху купола на безценното й светилище.
Ала тя още не бе казала последната си дума. Матрона Баенре не бе живяла повече от две хилядолетия, само за да се предаде сега. „Проклета да е Триел, ако се кани да ме свали от престола“, каза си тя. „Проклети да са всички!“
Старата Ивонел плесна с ръце и двете й дъщери неволно се сепнаха при вида на отблъскващото двукрако чудовище, което прошумоля с алените си одежди и се изправи пред тях. Моравата глава на противното създание приличаше на туловище на октопод, с единствената разлика, че вместо осем, от нея стърчаха само четири тънки пипала, а очите му бяха млечнобели и нямаха зеници. Разбира се, и Триел, и Сос’Умпту познаваха илитида (или крадец на мисли, както бе По-известна неговата раса). Ел-Виденвелп, или казано по-просто Метил, вече дълги години бе личен съветник на майка им. Когато се съвзеха от изненадата, двете жени въпросително се вгледаха в матроната.